Габриела открехна внимателно, без да маха веригата.
— Какво искаш?
Павел не изглеждаше просто изморен. Видът му беше жалък — смачкана риза, небръснато лице, поглед, в който се четеше паника.
— Габи, отвори. Трябва да поговорим.
— Вчера казахме всичко необходимо.
— Нищо не сме казали! — гласът му рязко се изви нагоре. — Даниела… тя е истинска хищница. Интересуваха я само парите. Щом разбра, че съм дошъл с куфарите, че ти си ме изгонила, вдигна скандал. Каза, че не ѝ трябвал мъж с багаж и проблеми. Представяш ли си?
— О, прекрасно си го представям.
— Габриела, сгреших. Подведох се. Случва се на всеки. Обичам те. Върнах се, нали? Нека зачеркнем всичко. Ще купя торта… макар че май вече печеш нещо — ухае страхотно. Умирам от глад. Пусни ме вътре. Това е и моят дом.
Той натисна с рамо, убеден, че ще отстъпи. Свикнал беше тя да се пречупва. За него добротата ѝ винаги бе означавала слабост.
Не се беше върнал, защото е осъзнал вината си. Върна се, понеже навън го изхвърлиха. Дойде да дояде, да доспи, да доизползва онова, което смяташе за свое.
— Не, Павел. Този апартамент никога не е бил твой.
По лицето му пробяга промяна — молбата се стопи, на нейно място изплува ярост.
— Ти ли ще ми казваш? Отваряй веднага! Ще разбия вратата! Ще съжаляваш!
Силен тласък разтресе дървеното крило, веригата изскърца. Габриела се отдръпна за миг, но в гърдите ѝ се надигна такава вълна от гняв, че страхът изчезна. С решително движение свали веригата. Павел, усетил липсата на преграда, вече се хвърляше напред, готов да нахлуе.
Точно тогава тя стъпи здраво, напрегна цялото си тяло и с всичката натрупана болка и обида тресна тежката дъбова врата.
Ударът отекна глухо и жестоко. Дървото срещна лицето му с хрущящ звук. Той вече бе подал глава в отвора.
Пронизителен вик разкъса тишината. Габриела светкавично заключи и двата ключа.
Отвън се чуваха ругатни, стенания, разтревожени гласове на съседи.
Тя се отправи към кухнята. Извади блатовете от фурната, остави ги да изстинат, намаза ги с крем, подреди отгоре пресни ягоди. Наля си чай. Какво се случва на площадката, вече не я засягаше.
Павел се домъкна при майка си чак привечер. Носът му беше счупен и изкривен на една страна, окото — почти затворено от оток, а над веждата зееше тъмна разкъсана рана. Изглеждаше плашещо.
Майка му — строга, но справедлива жена — го посрещна на прага. Беше говорила с Габриела преди час и знаеше всичко. И за Даниела, и за лъжите, и за забраните да ходи при роднините си.
— Мамо… лед ми трябва… и нещо за болката… онази луда почти ме уби… — измънка Павел през подутите си устни.
Тя не помръдна да го пусне вътре.
— Сам се докара дотук, Павле — каза студено. — Разби живота на Даниела, оставяйки я с дете. После съсипа и този на Габриела. Всеки си плаща. Погледни се.
— Имам среща утре с японците! Договорът на годината! Трябва да се оправя!
— Няма да имаш никаква среща — отсече тя. — С тази физиономия и охраната няма да те пусне. А щом началниците ти разберат, че си се бил заради любовни истории… вероятно днес сложи край на кариерата си.
— Нямам къде да отида…
— Намери си манастир. Помисли за греховете си. Поне спри да рушиш чуждите животи.
И тя затвори спокойно, без трясък.
Павел остана в тъмното стълбище. Болката пулсираше в ритъма на сърцето му. Не можеше да приеме случилото се. Той — самоувереният, успешният — стоеше със смазан нос, отхвърлен от всички, които бе използвал като удобство. Утре го чакаше уволнение или унизително понижение. Жената, която смяташе за безхарактерна, му беше счупила носа. Любовницата го изхвърли като ненужен предмет. Майка му му затръшна вратата.
Светът, който бе градил върху измами и корист, се срина от един-единствен замах на врата.
А Габриела седеше в кухнята, отпиваше от чая си и отрязваше парче от тортата. Слънчевите лъчи играеха по белия гипс на новата ѝ творба. Върху камъка бавно разцъфваше папратов цвят — знак за ново начало и за чудесата, които се случват, когато повярваш в себе си и повече не позволяваш да те тъпчат.
