Тишината след онова вътрешно прещракване беше по-силна от всеки скандал.
— Ключовете — произнесе тя спокойно.
— Какви ключове? — примигна Павел, сякаш наистина не разбираше.
— От апартамента. Веднага.
Той се намръщи.
— Недей да говориш глупости. Прибирай се вкъщи, после ще обсъдим всичко — и протегна ръка, опитвайки се да я хване за лакътя.
Габриела рязко се дръпна, сякаш беше докоснал нея, а не въздуха.
— Казах ти — върни ги. В противен случай ще се обадя на кварталния и ще подам сигнал, че в жилището има човек без адресна регистрация. Ти не живееш там по документи.
По лицето му премина сянка на ярост. Изсумтя през зъби, завъртя се към шкафчето в антрето на Даниела, грабна връзката от барсетката си и я хвърли в краката ѝ.
— Задръж си ги. Истеричка.
Тя се наведе без дума, взе металните зъбци от пода и извика асансьора. Докато вратите се затваряха, зад гърба ѝ достигнаха раздразненото съскане на Даниела и припреният, оправдателен тон на Павел.
Вкъщи Габриела се движеше като по програма. Без колебание, без хаос. От високия шкаф извади големите карета-чували, които обикновено се използват при преместване. Отвори гардероба му. Костюми, ризи, пуловери, дънки — всичко изчезваше в чантите без подбор. Скъпите му обувки, връзките с внимателно подредени вратовръзки, дори личната му кафемашина, която пазеше ревниво и не позволяваше никой да докосва.
Жилището принадлежеше на дядо ѝ — уважаван архитект в града. Сега възрастният мъж живееше при майка ѝ извън София, където получаваше постоянни грижи. Павел винаги се беше разпореждал тук като стопанин. Беше сменил мебелите, ремонтирал по свой вкус и постепенно започнал да говори за мястото като за „неговия дом“. Като крепост.
Два часа по-късно звънецът издрънча настойчиво. Този път той не отключи — нямаше с какво. Удряше с юмрук по вратата.
Габриела отвори. Павел стоеше на прага — вече по-спретнат, но все още разрошен. По лицето му се четеше смесица от гняв и недоумение.
— Ти нормална ли си? Пред Даниела ме направи на смешен! — извика той и прекрачи вътре. — Осъзнаваш ли какво направи?
Гласът му секна, когато видя струпаните до стената чанти.
— Какво е това?
— Багажът ти. Всичко. Вземи го.
— Гониш ме? — засмя се нервно. — Заради една забежка? Габриела, не бъди наивна. Да, случи се. Поддадох се. Такава е мъжката природа. Даниела умее да… ти видя сама. Но аз живея с теб! Теб те ценя — заради спокойствието, уюта. Онова беше просто разтоварване.
— Разтоварване? — повтори тихо тя. — Ти ме спря да се виждам с майка си, задържа ме в града по празниците, излъга ме за болестта на дъщеря си, спа с бившата си жена — и това наричаш разтоварване?
Той ритна една от чантите и влезе в хола.
— Стига с драмите. Да, апартаментът е на дядо ти, но ремонтът го платих аз. Инвестирал съм тук. Ако искаш да се изнеса, ще ми възстановиш половината. И въобще — мислиш ли, че някой друг ще те търпи? С твоите хербарии и листенца? Без мен щеше да гладуваш. Ти си скучна, Габриела. Безвкусна. Даниела е пламък, ти си блато. Търпях те, защото ми беше удобно. А сега си решила да играеш силна?
В думите му нямаше и следа от разкаяние. Само обвинение и самоувереност. Нахалството му изпълни стаята като задушлив дим.
— Излез — каза тя равномерно. — Просто си тръгни.
— Ще си тръгна — сграбчи две от чантите. — И ти сама ще ми се обадиш, когато разбереш, че сама няма да се справиш. Тогава ще реша дали изобщо да те приема обратно.
Една по една изнесе чантите до площадката. Габриела чу бръмченето на асансьора, който го отдалечаваше надолу. След това заключи. Не плака. Вътре имаше празно пространство и някъде дълбоко — странно, звънтящо усещане за лекота.
Първи май я събуди слънчев лъч, не аларма. Беше спала дълбоко. Апартаментът беше тих, но тази тишина не тежеше — беше чиста, като след буря.
„Празник ще има“, реши тя. Нямаше да позволи на никого да ѝ отнеме пролетта.
Извади брашно, яйца, сметана. Замеси тесто за любимия си меден сладкиш — онзи, който Павел презрително наричаше „селска работа“, предпочитайки купешки десерти. Скоро домът се изпълни с топлия аромат на мед и печено тесто. От балкона внесе клонките цъфнала ябълка, които беше скрила преди дни, за да не слуша подмятания за „боклуци“. Подреди ги във ваза на масата.
Пусна музика — стар джаз, любим на дядо ѝ. Мелодията се разля меко из стаите.
Около два следобед звънецът иззвъня отново — продължително и настойчиво.
Габриела се приближи до шпионката.
Отвън стоеше Павел.
