— Видя ли поне касовите бележки? Това не е аптека, а бижутерски магазин.
Габриела си спомни известието от банковото приложение на таблета на Павел, който той беше оставил отключен преди две седмици. Сумата не беше дребна. Когато го попита, той обясни спокойно, че това е авансово плащане за застраховка на нова пратка стока.
— Не искам да се превръщам в онази ревнива жена, която си въобразява всичко — прошепна тя.
— Тогава стани трезво мислеща — отвърна рязко Елица. — Ако сега си затвориш очите, следващата стъпка ще е да я настани тук. А теб ще те избута в ъгъла като ненужна мебел.
След като приятелката ѝ си тръгна, Габриела остана сама сред тишината на апартамента. Досега беше тъпкала съмненията дълбоко в себе си, но те изведнъж изплуваха и изпълниха всяка мисъл. Сякаш пъзелът започна да се подрежда: телефонът на Павел винаги лежеше с дисплея надолу; на простите ѝ въпроси за времето с Мира той реагираше раздразнено; по ризите му се носеше тежък, сладникав аромат на женски парфюм — нещо съвсем различно от мириса на детска пудра и сироп за кашлица.
В гърдите ѝ се надигна гъста, тъмна ярост. Не бурна истерия, а бавна и студена обида от това, че я смятат за наивна. За удобна, покорна глупачка. Взе телефона си, но не набра номера му. Знаеше къде се намира офисът му. Беше споменал, че днес имал кратко съвещание преди утрешното заминаване извън града. Само че, по всичко личеше, че е отпътувал още вчера, прикривайки се зад „спешна подготовка на документи“.
Габриела отвори гардероба. Вместо обичайните дънки и свободен пуловер, с които работеше в ателието си, избра прилепнала тъмна рокля, която подчертаваше силуета ѝ. Повика такси.
В офиса я посрещна млада секретарка с притеснен поглед. Момичето ѝ съобщи, че Павел е напуснал сградата още около обяд.
— Прибрал ли се е? — попита Габриела спокойно.
— Не… каза, че има важна лична среща.
Адресът на Даниела ѝ беше известен. Павел никога не го бе крил, дори демонстрираше показна откровеност: „Отивам при детето си, няма какво да тая.“ Жилището се намираше в луксозен комплекс в другия край на града. Докато колата прекосяваше булевардите, Габриела осъзна, че не търси скандал. Търси истина — каквато и да се окаже тя.
Вратата не се отвори веднага. За времето, в което пътуваше дотук, решимостта ѝ не се стопи — напротив, превърна се в студена, остра увереност. Натисна звънеца отново, продължително и настойчиво.
Ключалката щракна. На прага застана Даниела. Не облечена като грижовна майка, която се грижи за болно дете. Носеше къс копринен халат в цвят бордо, нахвърлен небрежно върху голото ѝ тяло. Косата ѝ беше разрошена, устните — лъскави и влажни.
— О… — проточи тя без никакво притеснение, само с едва прикрито самодоволство. — Габи? Не очаквахме посетители. Мира спи.
— Не съм тук заради Мира — гласът на Габриела звучеше плътно и глухо.
От дъното на коридора, откъм банята, се появи Павел. Около кръста му беше преметната хавлия, косата му още мокра. Подсвиркваше си нещо безгрижно, докато бършеше лицето си с втора кърпа. На гърдите му се виждаше прясна драскотина.
Когато я зърна, застина. Ръката му се отпусна.
— Габриела? — мигна невярващо. — Какво правиш тук? Нали ти казах…
Даниела се облегна демонстративно на касата на вратата и леко придърпа халата си така, че да разкрие повече от бедрото си.
— Павел, оправи се със съпругата си… Все пак не довършихме разговора за лечението на дъщеря ни.
Наглостта в думите ѝ беше толкова очевидна, че за миг Габриела остана безмълвна. Гледаше мъжа, когото бе приемала за своя опора. Човека, който я уверяваше в честността си. А пред нея стоеше някой друг — дребнав и разобличен, но все още опитващ се да запази достойнство.
Павел бързо се окопити и пристъпи напред, опитвайки се да изглежда властен.
— Ти да не ме следиш? Полудяла ли си? Казах ти ясно да си стоиш вкъщи!
Габриела не повиши тон. Не посегна, не вдигна сцена. Само ги изгледа продължително, сякаш запечатваше всяка подробност от тази жалка картина. Вътре в нея нещо изщрака — и угасна завинаги.
