— Само посмей да го докоснеш и още в този миг ще ти строша ръката — прошепна Гергана. Гласът ѝ беше тих, но в него имаше стоманена твърдост. — Пусни.
Димитър изсъска от болка, ала този път не посмя да се противопостави. Страданието го отрезви по-добре от всеки шамар. И все пак нараненото му самолюбие отчаяно търсеше начин да си върне поне троха превъзходство.
— Ще съжалявате! — процеди той, без да смее да вдигне очи. — Ще ви оставя без лев! На улицата ще се озовете! Жилището е на името на майка ми, да не си забравила? Още утре ще ви изхвърля!
Гергана леко разхлаби хватката и му позволи да се обърне по гръб. По устните ѝ пробяга кратка, хладна усмивка.
— Апартаментът е придобит по време на брака ни, Димитър. И значителна част от парите дойдоха от продажбата на наследството на баба ми. Документите са при мен. От половин година разговарям с опитен адвокат за подялбата. Така че никой няма да гони никого. По-добре помисли дали куфарът ти ще стигне за багажа, или да ти донеса чували.
Старият хладилник монотонно бръмчеше в ъгъла, а илюзорното царство, в което Димитър се мислеше за господар, се срутваше безвъзвратно. От мнимата му власт не остана нищо — само горчивият вкус на поражението.
— Започвай да събираш нещата си — каза Гергана спокойно, отстъпвайки крачка назад, но без да сваля поглед от него. — Имаш един час.
Той се изправи трудно, подпирайки се на ръба на масата. Раменете му бяха увиснали, походката — несигурна. Самоувереността, с която допреди минути размахваше заплахи, се беше изпарила. Безмълвно се отправи към спалнята.
Четиридесет минути по-късно в коридора се чу тътренето на колелцата на пътна чанта. Димитър нахлузи обувките си, преметна яке върху раменете и застана до вратата. Ключовете звънтяха нервно в ръката му. По всичко личеше, че иска да изрече нещо последно, отровно, да тресне вратата и поне с това да покаже остатък от сила.
Поемайки шумно въздух, той посегна към дръжката, но Гергана се приближи и постави длан върху дървеното крило, спирайки замаха му.
— Остави ключовете на шкафчето — произнесе тя равномерно.
Той преглътна, остави връзката върху малката етажерка и прекрачи прага. Без излишен шум Гергана затвори след него и завъртя ключалката два пъти.
Когато се върна в кухнята, напрежението вече се беше стопило, оставяйки единствено приятна умора в мускулите ѝ. Тя включи котлона и сложи чайник да заври, после извади от шкафа две големи керамични чаши.
С Явор седнаха един до друг на масата. Водата започна да къкри, а тихият ѝ шум изпълни стаята с усещане за уют, какъвто отдавна липсваше. Никой не наруши мълчанието. Просто отпиваха от горещия ментов чай и слушаха далечния тътен на вечерния град зад прозореца. В дома им за първи път от години въздухът беше лек — и се дишаше свободно.
