И тогава истината ме връхлетя с цялата си тежест – те никога не са били собственици на този старинен дом. През всичките тези години са обитавали имота ми като гости. Неплащащи, претенциозни квартиранти под моя покрив.
Останах в градината поне десетина минути, опитвайки се да подредя мислите си и да осмисля чутото.
През огромните витрини на трапезарията ясно се виждаше как присъстващите постепенно се съвземат. Александър Любомиров вече сипваше коняк на майка си, а Йорданка Цветанова размахваше възмутено ръце и очевидно се оплакваше от „наглото“ ми поведение.
Бяха убедени, че съм избягала, за да скрия сълзите си.
Пъхнах телефона в джоба си и се отправих обратно към входа. Стъпките ми бяха учудващо спокойни и твърди.
Влязох в трапезарията тъкмо когато Йорданка Цветанова с патос обясняваше как съвсем скоро щяла съм да се върна, за да моля за прошка.
Щом ме видя, тя вирна брадичка с победоносна усмивка.
— Налага се да направя едно уточнение към казаното преди малко — произнесох високо и отчетливо, приближавайки масата с увереност.
Всички погледи се насочиха към мен, напрегнати и подозрителни.
— Току-що разговарях с финансиста си. Оказа се, че има една подробност, която поради постоянната ми заетост съм оставила встрани.
Замълчах за миг, оставяйки думите да увиснат във въздуха.
— Преди три години не съм ви отпуснала заем. Моята компания официално е придобила този имот заради неизплатени задължения.
По лицата на високомерните роднини се изписа недоумение. Александър се задави с водата и се разкашля глухо.
— Тази къща е моя. Законна собственост. И след като произходът ми толкова силно накърнява изисканите ви представи… Давам ви точно седем дни да съберете багажа си и да освободите територията ми завинаги.
— Няма да посмееш! — дрезгаво изхриптя свекърва ми, впивайки пръсти в снежнобялата покривка. — Това е нашето родово огнище!
— Беше ваше. Докато не го пропиляхте по безкрайни светски приеми, без да положите и ден честен труд — отвърнах студено. — Сега домът принадлежи на мен.
Погледнах я право в очите, където за първи път проблесна несигурност.
— Една седмица, Йорданка Цветанова. И ви съветвам да не забравите кутиите с кристалните чаши. Ще ви трябват, за да внесете малко блясък в бъдещия си нает апартамент.
Обърнах се и напуснах залата окончателно.
Зад гърба ми настъпи мълчание. Единствено метален звън наруши тишината — някой беше изпуснал вилицата си от отслабналите си пръсти.
Когато стигнах до колата си, отметнах глава назад и вперих поглед в обсипаното със звезди небе. Въздухът беше прохладен и чист. Ухаеше на онази неподправена свобода, която най-сетне изтласка от живота ми чуждата, куха надменност.
