— И аз — отвърнах спокойно. — Само че ти не си ми оставил пари.
— Вземи от твоите спестявания!
— Нямам никакви. Нали съм крехка и безпомощна жена — похарчих всичко за курс „Как да се превърнеш в богиня за съпруга си“. Между другото, там съветват да не храниш мъж, който не носи плячка вкъщи — иначе му подкопаваш мъжествеността. Пазя твоето мъжко начало, Мартин.
Той ме изгледа невярващо.
— Подиграваш ли ми се?
— Не. Просто влизам в ролята. Искаше покорна съпруга — ето ти я.
Краят на тази малка революция настъпи три дни по-късно. Свърши тоалетната хартия. Интернетът спря — договорът беше на мое име и не го бях платила. А Светлана Борисова, лишена от сериалите си и от прилична храна, насочи недоволството си към собствения си син.
— Кого доведе в този дом? — не спираше тя, докато Мартин се опитваше за трети път да запари едно и също пакетче чай. — Мързелива е! Никакво уважение няма към теб! А ти? Защо не можеш да изкарваш повече? Ще умориш майка си от глад!
— Мамо, стига! — пискливо се защитаваше той. — Опитвам се! Тя е… тя е вещица!
Седях в креслото, лакирах си ноктите и наблюдавах спектакъла. Беше по-интересно от всеки сериал. Двамата се въртяха като паяци в буркан — и започваха да се жилят взаимно.
Когато поредната им словесна буря утихна, наруших тишината:
— Мартин, имам предложение.
И двамата се обърнаха към мен. В неговите очи проблесна надежда, в нейните — подозрение.
— Връщам се на работа. Аз ще поема сметката за интернет и ще напълня хладилника.
— Най-сетне! — въздъхна той облекчено. — Разумът ти се върна!
— Обаче… — повдигнах пилата за нокти като диригентска палка. — Светлана Борисова си тръгва още днес. А ти, Мартин, оттук нататък сам ще си переш чорапите, ще миеш съдовете и веднъж седмично ще пускаш прахосмукачката. И повече не желая да чувам какво „трябва“ да прави жената. Ако още веднъж ми говориш за „търпение“, ще се превърна в онази митична ведическа съпруга завинаги. Само че тогава ще гладуваме, защото заплатата ти стига единствено да поддържа егото ти.
Той понечи да възрази, пое дълбоко въздух за драматична реч… но стомахът му изкъркори толкова силно, че заглуши всякакви аргументи. Мартин спадна като балон, пробит от игла.
— Добре — промърмори. — Мамо… може би е време да си ходиш.
Светлана Борисова пребледня, после почервеня.
— Гониш собствената си майка? Заради тази… тази…
— Заради вечерята, мамо! — избухна той. — Гладен съм!
След час тя вече беше заминала. Мартин миеше чиниите с такъв трясък, сякаш влачеше окови. Аз седях до прозореца с чаша прясно сварено кафе и се наслаждавах на тишината.
По едно време той се обърна към мен. Изглеждаше посмачкан, но в погледа му се четеше мисъл.
— Елена… наистина ли се беше записала на такъв курс?
Усмихнах се.
— Не, Мартин. Защо ми е обучение? Аз и без това съм богиня.
— Така ли?
— Да. Богиня на възмездието.
Той нервно се засмя и се зае още по-усърдно да търка тигана, сякаш се опитваше да излъска от него собствените си грехове. А аз отпих от кафето си.
Търпението е хубаво качество — безспорно. Но добре поставените граници действат по-сигурно. Особено когато възпитаваш не съпруга си, а правилата, които той смята за „семейни“.
