— Ще ги оставя — отвърна спокойно Виктория. — И между другото ще ти оставя и упътването за онова лекарство, което току-що погълна заедно със салатата и сметаната.
Александър Борисов сбърчи вежди и я изгледа неразбиращо.
— Какви ги говориш?
— Капките, които лекарят ти изписа преди време… спомняш ли си? — тя наклони леко глава. — Сипах щедро количество в купата. А като се има предвид, че ги поля с твърд алкохол и мазна сметана… предполагам, че до десетина минути ще усетиш ефекта. И то доста осезаемо.
В стаята се настани плътна тишина. Отвън се чуваше единствено шумът на гумите по мокрия булевард.
Красимир Колев внимателно остави вилицата си, сякаш се страхуваше да не издрънчи.
Лицето на Александър, допреди миг алено, започна да губи цвят. Той отлично помнеше предишния път как действаха тези капки. Коремът му вече се обаждаше предупредително. В настъпилото мълчание от тялото му се разнесе красноречив звук.
— Ти… луда ли си? — изсъска той пресипнало, впивайки пръсти в ръба на масата. По челото му избиха ситни капки пот.
— Напротив. Съвсем разумна съм. И смятам да си остана такава — отбеляза Виктория, отдръпвайки се от стената. — Утре на юбилея непременно кажи на майка си, че е добре човек да внимава какво опитва в ресторанта. Никога не се знае.
Той се опита да скочи рязко, но спазъм го прегъна на две. С лакът събори празната бутилка, която издрънча и се затъркаля по пода.
— Красо… — изстена Александър, свит. — Обади се за кола… Отивам в… стаята за размисъл. Бързо!
Несръчно се измъкна иззад масата и по чорапи закрачи тромаво към коридора. Вратата хлопна, после щракна резето.
Виктория без бързане влезе в спалнята. Затвори куфара, метна сухото си палто от закачалката и го облече. Докато изкарваше багажа в антрето, приятелите на съпруга ѝ вече нахлузваха обувките си, очевидно нетърпеливи да не стават свидетели на развръзката.
Навън дъждът бе спрял. Въздухът миришеше на мокър асфалт и пролетна свежест. Тя пое дълбоко дъх — отдавна не ѝ се бе струвало толкова леко. Прехвана дръжката на куфара и пое към проспекта. Телефонът в джоба ѝ избръмча — съобщение от Надежда Александрова за утрешното тържество. Виктория дори не го отвори, само го заглуши. Предстоеше ѝ вечер с приятелка, горещ чай и начало на един различен, спокоен живот.
