– Да… – започна той, готов да продължи. – Срам те е, нали? Или те е страх, че ако скочиш, нивото ще се вдигне?
Някой се изкикоти. После още един глас. Повечето обаче се престориха, че не са чули. Погледите им се разпиляха към чашите, към масата, към водата.
Не му отвърнах. Обърнах се отново към Надежда и подех прекъснатия разговор. Бях убедена, че както винаги ще подхвърли нещо обидно, аз ще преглътна и вечерта ще се изниже без повече сцени.
Само че този път той не се отдръпна. Остана зад шезлонга ми. Усещах присъствието му като тежка сянка върху раменете си.
И изведнъж извика, достатъчно високо, за да го чуят всички:
– Дебела глупачке, хайде влизай вече!
Следващият миг двете му ръце ме блъснаха силно в гърба. Бях се изправила от шезлонга и стоях съвсем близо до ръба на басейна, за да се отдалеча от него.
Студен удар по цялото тяло. Водата ме погълна, хлорът опари ноздрите ми. Туниката натежа мигновено и ме повлече надолу. Изплувах рязко, сграбчих бордюра. В ушите ми бучеше. Видях го горе – разперил ръце, ухилен: „Е, шегувам се!“
Осемнайсет души гледаха. Част от тях се смееха неловко. Други мълчаха. Калоян тичаше откъм грила. Елица беше пребледняла.
Излязох сама. Не приех ничия помощ. Мократа материя прилепна по тялото ми, косата залепна по челото. В джоба – телефонът. Удавен. Осемдесет хиляди лева, превърнати в безполезна, подгизнала електроника.
Взех кърпа от близкия шезлонг, увих се и попих водата от лицето си. Ръцете ми бяха изненадващо стабилни.
– Велизар – казах спокойно. Гласът ми не трепна. – Току-що ме блъсна в басейна без да те моля за това. Унищожи телефона ми. Струва осемдесет хиляди. Очаквам сумата по сметката си най-късно утре.
Усмивката му замръзна за частица от секундата, после отново се разля по лицето му.
– Гергана, стига драматизира. Шега е. Купи си нов.
– Парите до утре – повторих. – Ако не, подавам жалба. Това не е закачка. Това е посегателство.
Настъпи тишина. Дори музиката сякаш притихна.
Калоян застана до мен, също мокър – беше скочил да помага, но вече бях излязла.
– Тръгваме си – каза той кратко. И за първи път от седем години не последва обичайното „той не го мислеше“.
В колата седях върху кърпа, а от дрехите ми капеше вода. Бях едновременно бясна и ледено хладна. Гневът не пареше – беше ясен, подреден, като зимен въздух.
Велизар не преведе нито стотинка. Нито на следващия ден, нито след три, нито след седмица. Вместо това изпрати съобщение на Калоян: „Кажи на твоята да не прави сцени. Шегата си е шега. И да благодари, че изобщо я търпя по събиранията.“
Калоян ми показа екрана без дума. Прочетох. И нещо вътре в мен окончателно щракна на мястото си. Не се счупи – просто се намести, както лост застава в правилната позиция.
Седмица по-късно организирахме вечеря у дома. Полуделово събитие. Бях поканила двама потенциални партньори за франчайз. Калоян – свои колеги. Велизар сам се натресе. Обадил се на Калоян: „Чух, че ще се събирате. Идвам с Елица.“ Калоян ме попита. Казах да дойдат.
Дванайсет души около дългата ни маса в хола. Същият хол. Готвих два дни. Не за да впечатля него, а защото сред гостите бяха Стоянов и Димитрова – собственици на верига кафенета в Пазарджик, които обмисляха да вземат моя франчайз. Вечерята беше решаваща.
Велизар се появи с типичната си маркова риза, бутилка вино за две хиляди лева и с Елица под ръка. Прегърна Калоян, кимна ми, настани се. Първия час беше образцов гост – шегуваше се умерено, разказваше за почивката си в Турция, хвалеше ястията. За миг си помислих, че случката с басейна е оставила следа.
Заблуждавах се.
Когато поднесох десерта – тарталети с горски плодове, приготвени лично от мен – той се облегна назад с чаша червено вино.
– Между другото, Гергана не само готви страхотно, а и има апетит – обърна се към Стоянов. – Калояне, кажи им колко може да изяде наведнъж.
Стоянов повдигна вежди. Димитрова остави вилицата си.
Седях в другия край на масата. Пред мен – тарталета с крем от плодове, който варих сутринта. Четири часа в кухнята. Два дни подготовка. Бизнес партньори. Моят дом. Моята маса. Моята храна.
И отново – същият човек.
Вътре в мен настъпи пълна тишина. Не ярост. Празно, ясно пространство – онова, което идва точно преди решение.
Изправих се спокойно. Взех новия си телефон – купен с мои пари, защото Велизар така и не плати унищожения.
– Ралица, –
