Той се движеше между масите като актьор на сцена, която сам си е построил. Бронзов тен, ослепителна усмивка, риза, за която после разбрах, че струва колкото нечия месечна заплата. Прегръщаше мъжете, потупваше ги по гърба, целуваше ръка на дамите. Чаровен. Докато го гледаш от разстояние.
Поставих кутията на отделна помощна маса и внимателно вдигнах капака. Тортата заблестя под светлината на лампите. Карамелените нишки хвърляха златисти отблясъци, а глазурата изглеждаше като стъкло. Няколко души веднага се приближиха и извадиха телефоните си.
– Кой го е правил? – попита дама с бордо рокля и перлена огърлица.
– Аз – отвърнах спокойно.
– Професионално ли се занимавате?
– Да, това ми е работата.
Велизар се появи до мен. Огледа сладкиша. После ме изгледа.
– Гергана – започна уж замислено, – тортата е впечатляваща, няма спор. Само че, ако влагаше толкова крем и в себе си, щеше да е още по-интересно, а? – разсмя се и се обърна към останалите. – Тя си пада по сладичкото. Личи си, нали?
И ме потупа по рамото, сякаш сме съучастници в шега.
Стоях до четирите килограма труд, които бях създавала шест часа, а двайсет чифта очи се впериха в мен. Някой демонстративно се загледа в покривката. Друг се усмихна неловко. Елица изучаваше виното в чашата си така, сякаш вътре имаше отговор.
Вътре в мен не избухна гняв. По-скоро нещо прещрака – като механизъм, който най-после се заключва.
– Велизар – казах равномерно, без да повишавам тон, – тази торта струва дванайсет хиляди лева. В нея има шест часа работа. Току-що обиди човека, който ти носи ръчно изработен подарък. Затова ще си го взема обратно.
Сложих капака.
Настъпи тишина, толкова плътна, че се чуваше как от кухнята капе вода.
– Сериозно ли говориш? – премигна той.
– Напълно.
Вдигнах кутията. Тежеше, но ръцете ми бяха стабилни. Обърнах се и тръгнах към изхода, без да бързам.
Калоян ме настигна на паркинга.
– Гергана, почакай.
– Ще те изчакам в колата.
– Той не го мислеше така. Просто се пошегува.
Сложих кутията върху капака и го погледнах.
– Калоян, той „просто се шегува“ вече седем години. Всеки път. Пред всички. Аз повече няма да се преструвам, че е смешно. Да тръгваме.
Тортата върнах в сладкарницата на следващата сутрин. Продаде се за по-малко от час.
По пътя към дома Калоян мълча. Едва когато затворихме вратата, каза:
– Обиди се.
– И аз – отвърнах.
Онази вечер седях сама в кухнята. Навън беше притихнало. Пиех чай и си мислех, че дванайсет хиляди не са кой знае каква сума. И шест часа не са вечност. Но двайсет души, които видяха как си взимам обратно подаръка – това беше ново. Не знаех дали постъпих правилно. Знаех само, че гърбът ми е изправен. И това имаше значение.
Две седмици по-късно Велизар се обади, сякаш нищо не се беше случило. Канеше ни на парти край басейна.
– Само този път без торти – пошегува се.
Истината е, че не исках да ходя. Казах на Калоян, че ще пропусна. Той кимна. След два дни обаче подхвърли:
– Гергана, ще са Борислав и Надежда. И Ивайло. Не сме се виждали от сто години. Не те карам да се сдобряваш с Велизар. Просто ела заради мен.
Заради него. Осем години „заради него“. Всеки празник, всяка събота, всяко безсмислено събиране. Бях си направила сметката – за седем години сме се срещали с Велизар около шейсет пъти. По осем-десет пъти годишно. И нито една среща без подмятане за килограмите ми, храната ми, фигурата ми, дрехите ми.
Шейсет събирания. Шейсет унижения. А аз – или се усмихвах, или мълчах, или се скривах в друга стая. После Калоян неизменно казваше: „Той не го прави нарочно.“
Отидох.
Къщата на Велизар беше извън града – голям двор, басейн със синя подсветка, зона за барбекю. Всичко лъскаво, подредено, скъпо. Той обичаше да демонстрира успеха си. Бели шезлонги, музика от колоните, лед в кофи с шампанско. Осемнайсет гости – половината познати, останалите нови лица.
Облякох цял бански и лека туника отгоре. Размер петдесет и две – да, едра съм. Знам го всеки ден, когато ставам сутрин, обличам се и тръгвам да управлявам пет сладкарници и трийсет и двама служители. Тялото ми е мое. Не негова тема.
Първият час мина спокойно. Велизар се занимаваше с грила и новодошлите. Аз седях на шезлонг, пиех лимонада и разговарях с Надежда. Харесвах я. И тя беше по-пищна, и тя бе ставала обект на шеги от негова страна, макар и по-рядко – виждаха се няколко пъти годишно.
После той се приближи. С чаша в ръка и онази позната усмивка. Застана до мен.
– Гергана, защо не влизаш в басейна? Водата е чудесна.
– Не ми се плува – казах кратко.
Той наклони глава и се усмихна още по-широко.
– Да… – започна той, готов да продължи.
