— Борис Огнянов, чуваш ли какво говори майка ти?.. — гласът на Йоана трепереше от сдържано възмущение.
Борис видимо пребледня. Погледът му прескачаше неспокойно от съпругата към Керанка Странджанскиа, сякаш търсеше пролука за бягство.
— Мамо, почакай… нека седнем и да обсъдим всичко спокойно…
— Какво има да се обсъжда? — прекъсна го рязко Керанка. — Ти си ми син и си длъжен да ми осигуриш достойни старини. Цял живот съм ви отглеждала, в теб и във Васил Асенов съм вложила всичко. Сега е ред вие да върнете стореното. Решението е взето — голямата стая ще бъде моя. Там е по-светло. Вие с Йоана ще се съберете в по-малката. А ако не ви изнася — винаги можете да си намерите друго място.
Йоана затвори очи за миг и започна да брои наум, за да не избухне. Поемайки дълбоко въздух, тя ги отвори отново.
— Керанка Странджанскиа, този апартамент е мой. Купен е с мои спестявания и с парите, които родителите ми ми подариха. Тук ще живеем аз и Борис — и никой друг. Вземете си багажа и напуснете.
Свекървата се изсмя сухо и пронизително.
— Я виж ти! Заповядваш ми? Забрави ли коя съм? Аз съм майката на съпруга ти! Без мен нямаше да има нито него, нито този брак!
— Мамо, моля те… — намеси се Борис, но гласът му изневеряваше.
— Млъкни! — кресна Керанка. — Мъж ли си изобщо, или парцал? Жена ти ти се е качила на главата, а ти дори дума не можеш да кажеш!
Йоана пристъпи напред и застана между тях.
— Достатъчно. Повтарям за последно — излезте от дома ми. Сега.
— Няма да мръдна! — тропна с крак Керанка. — Всичко вече съм уредила. Давам апартамента си на Васил Асенов, а аз се нанасям тук. Ти си алчна и неблагодарна. Старите хора заслужават уважение!
— Уважението не се изнудва, а се заслужава — отвърна Йоана ледено.
Без повече приказки свекървата грабна една от чантите и пое към голямата стая.
— Приключихме с разговорите. Започвам да се настанявам.
В този момент нещо в Йоана се пречупи. С две бързи крачки я настигна, издърпа сака от ръката ѝ и го запрати обратно в антрето.
— Напуснете. Веднага. — Гласът ѝ беше тих, но твърд като стомана.
— Борисчо! — изпищя Керанка. — Виждаш ли как ми говори? Ще позволиш ли на жена си да унижава майка ти?
Борис стоеше до стената, с отпуснати ръце и празен поглед.
— Мамо… може би наистина не е моментът… Нека поговорим друг път, когато всички сме по-спокойни…
— „Не е моментът“?! — гласът ѝ се изви пискливо. — На чия страна си ти?
— На моя — намеси се Йоана. — Това е нашият дом и нашето семейство. Вие сте тук без покана. Борис, помогни на майка си да изнесе чантите до вратата.
Керанка театрално притисна длан към гърдите си.
— Ох, сърцето ми… Така ли ще ми се отплатиш, неблагодарнице? Обичах те като родна дъщеря…
— Стига с тези сцени — Йоана отвори входната врата широко. — Излезте. И занапред идвайте само ако сте поканена.
Свекървата разбра, че губи почва. Грабна две от чантите, а третата завлече по пода към прага.
— Борисчо, ще съжаляваш за това! Аз съм ти майка! Наистина ли избираш тази… вместо жената, която те е родила?
Борис не отговори. Погледът му остана вперен в пода.
Керанка Странджанскиа се спря на прага, обърна се бавно към тях, а лицето ѝ се изкриви от ярост, която едва успяваше да сдържи.
