Сделката се финализира без излишно протакане. Само след две седмици Йоана Богданова стискаше в дланта си връзка с ключове – своите ключове. Влезе в празния апартамент и бавно се завъртя насред хола, сякаш искаше да обхване с поглед всяко кътче. В ума ѝ вече се редяха идеи: къде да поставят дивана, какви плочки да изберат за банята, на коя стена ще стои голямото огледало. Борис Огнянов я наблюдаваше с усмивка, а след малко извади рулетката и започна да измерва стените, докато тя му подаваше бележник и молив.
— Трябва да се обадя на мама и татко още веднъж да им благодаря — каза Йоана, приседнала на перваза. — Без тях сигурно още десет години щяхме да събираме пари.
— Да, разбира се. И на майка ми трябва да кажем — добави Борис, като вече търсеше телефона си.
Тя го изгледа подозрително.
— Защо е нужно?
— Как защо? Тя ми е майка. Искам да споделя новината.
Йоана понечи да възрази, но се отказа. Вече чуваше как той набира.
— Здравей, мамо! Имаме новина… Купихме жилище. Тристаен в центъра, осемдесет квадрата… Да, ново строителство… Да, на името на Йоана е. Родителите ѝ поеха по-голямата част от сумата… Не, мамо, разбирам… Просто така се получи…
Докато разговорът продължаваше, в стомаха на Йоана се надигна неприятно усещане. Керанка Странджанскиа беше жена с тежък характер — непрекъснато се намесваше, раздаваше непоискани съвети и държеше Борис в постоянен дълг към себе си. Йоана отдавна се опитваше да пази дистанция, макар че това рядко се получаваше.
— Мама иска да види апартамента — съобщи Борис, след като приключи разговора. — Поканих я следващата събота.
— Чудесно — отвърна тя сухо, без да прикрива липсата на ентусиазъм.
Дните отлетяха неусетно. Поръчаха мебели, уговориха майстори за козметичен ремонт. В кухнята вече стоеше нов хладилник, а до прозореца — малка маса с два стола. В петък вечер Борис ѝ напомни:
— Моля те, опитай се да бъдеш по-търпелива с нея. Знам, че не сте близки, но все пак ми е майка.
— Винаги съм възпитана — отвърна Йоана кратко.
В събота сутринта звънецът иззвъня. Йоана отвори и замръзна. На прага стоеше Керанка Странджанскиа с две огромни чанти в ръце и още една до краката ѝ.
— Добър ден, Йоанче — усмихна се пресилено свекървата. — Хайде, помогни ми с багажа.
Механично Йоана пое едната чанта и се отмести. Керанка прекрачи прага и огледа помещенията с критичен поглед.
— Хм… става. Макар че аз бих направила разпределението по друг начин, но както и да е.
Борис излезе от банята, подсушавайки ръцете си.
— Здрасти, мамо! Как дойде?
— Лесно, Борисчо. Донесох си някои неща.
— Какви неща? — попита Йоана, оставяйки багажа на пода.
Керанка се изправи, скръсти ръце и впери поглед в снаха си.
— Синът ми каза, че си купила тристаен в центъра. От днес аз ще живея тук.
Йоана примигна объркано.
— Моля?
— Премествам се. Васил Асенов след половин година ще се жени. Моят апартамент ще остане на него и бъдещата му съпруга. А аз трябва да имам къде да отида. Този тук е идеален — централен, просторен, точно каквото ми трябва.
Кръвта нахлу в лицето на Йоана и тя едва успя да овладее гнева си, преди да се обърне към Борис с въпрос, който вече напираше на устните ѝ.
