— Синът ми каза, че си купила тристаен апартамент в центъра. В този апартамент ще живея само аз! — отсече бъдещата свекърва.
Йоана Богданова излезе от офиса и пое към паркинга, където я чакаше колата ѝ. Денят беше изтощителен — три срещи с клиенти една след друга, купища документи за преглед и телефон, който не спираше да звъни. От пет години работеше като юрисконсулт в голяма компания и отдавна бе свикнала с динамиката, напрежението и отговорността.
Още от студентските си години Йоана беше самостоятелна и упорита. Учеше и работеше едновременно, за да не тежи финансово на родителите си. А те — Димитър Яворов и Маргарита Цветанова, собственици на верига магазини за строителни материали — спокойно можеха да ѝ осигурят безгрижен живот. Въпреки това дъщеря им държеше да постигне всичко със собствени усилия.
Преди три години тя се омъжи за Борис Огнянов — програмист в утвърдена IT фирма. Запознаха се на фирмено събиране чрез общи приятели. Още първата вечер Йоана бе привлечена от спокойствието му, от меката усмивка и способността му да слуша внимателно. С времето обаче стана ясно, че тази негова кротост се разпростира върху всички — включително и върху майка му, Керанка Странджанскиа. В началото на връзката си Йоана не отдаде значение на това.
След сватбата двамата наеха двустаен апартамент в покрайнините на града. Жилището беше прилично, но Йоана копнееше за собствен дом — място, което да нарече свое. Още с първата си заплата започна да заделя средства: всеки месец отделяше една трета от дохода си във фонд за бъдеща първоначална вноска. Борис също спестяваше, но значително по-малко. Обясняваше, че подпомага майка си и по-малкия си брат, Васил Асенов.
За три години Йоана успя да събере близо два милиона лева. Приносът на Борис беше около петстотин хиляди. Тя никога не го упрекна за разликата — приемаше, че всеки има свои отговорности и приоритети. Когато обаче подхвана темата за покупка на жилище, Димитър Яворов изненада всички с предложение.
— Йоанче, с майка ти решихме да ти дадем три милиона лева за апартамент — каза той по време на неделния обяд. — Единственото ни дете си и искаме да живееш достойно. Не е редно на тази възраст още да си под наем.
Йоана стана от стола си, прегърна родителите си и не успя да скрие сълзите си от благодарност. С такава сума вече можеше да се мисли за наистина хубаво жилище.
Търсенето продължи около месец. Тя прегледа десетки оферти, обиколи различни квартали и сравняваше внимателно всяка възможност. Накрая попадна на онова, което търсеше: тристаен апартамент в нова сграда в самия център, осемдесет квадратни метра, просторен и светъл, с отлично разпределение. Цената беше девет милиона лева, а остатъкът можеше да се покрие чрез изгоден ипотечен кредит.
— Борис, виж само колко е красив! — развълнувано му показа тя снимките на телефона си. — Три стаи, голяма кухня с дневна, две бани. Представяш ли си?
Той разгледа кадрите и кимна одобрително.
— Наистина е страхотен. Само че… на чие име ще бъде?
Йоана замълча за миг. Беше обмислила този въпрос предварително.
— Искам да е записан на мое име. Разбери ме — парите идват от родителите ми, това е техният личен подарък към мен. Предпочитам юридически собственик да съм аз. За спокойствие.
Борис сбърчи чело.
— Тоест аз ще живея в твоя апартамент? Като квартирант?
— Недей да преувеличаваш. Ти си мой съпруг, това ще бъде нашият дом. Просто документално собствеността ще е моя. Повярвай ми, така е по-разумно.
Той въздъхна тежко. Не беше във възторг от решението ѝ — това ясно се четеше по лицето му — но не започна спор, както обикновено предпочиташе да избягва откритите конфликти.
