— Не — отвърна Елена Живкова с равен, овладян глас. — Няма да подавам жалба. Нека това остане цената за един важен урок.
Лейтенантът кимна кратко и ѝ подаде обратно телефона. После насочи строгия си поглед към Надежда Цветанова.
— А на вас, госпожо, горещо препоръчвам повече да не ангажирате полицията с измислени сигнали. Следващия път ще съставя акт за фалшиво повикване. Благодарете на снаха си, че не пожела да ви изпрати при следовател. Лека вечер.
Когато входната врата се затвори след униформените, в апартамента настъпи гробна тишина. Надежда без дума взе чантата си от пода. Дори не погледна Елена.
— Утре сутринта няма да съм тук — изсъска тя през стиснати зъби и пое към стаята за гости. — На Александър ще му разкажа всичко. Никога няма да ти го прости!
Вратата се тресна така силно, че рамката изскърца.
На следващия ден, малко преди обяд, Александър Асенов се прибра от командировка. Още в коридора го посрещна гледката на пет огромни сака, натрупани един върху друг. До тях, на малка табуретка, седеше майка му с палто и застинало лице.
Щом го видя, тя скочи и се хвърли на врата му, разплакана.
— Сашко, сине! Жена ти е безсърдечна! Гони ме на улицата! Повика полиция да ме арестуват за парче хляб!
Александър премигваше объркано, премествайки поглед от разтърсената си майка към Елена, която спокойно бършеше кухненския плот.
— Ели, какво става? Каква полиция?
Тя остави кърпата, излезе в антрето и заговори без повишен тон:
— Вчера майка ти се опита да плати с моята карта разточителна вечеря за свои познати. Блокирах я веднага. В отговор тя сама извика патрул, твърдейки, че съм ѝ откраднала лични средства. Служителите провериха всичко, обясниха ѝ, че използването на чужда карта е престъпление и ми предложиха да подам сигнал за измама. Отказах. А сега тя се прибира в собствения си дом.
Александър застина. Погледна към Надежда. Тя избегна очите му, нервно въртейки копчето на палтото си, после забързано заговори:
— Исках просто да изляза с хора! Да не съм затворница? Тя ме изложи пред всички!
— Мамо… вярно ли е? — гласът му потрепери. — Обади се в полицията, защото не ти позволи да платиш ресторант с нейните пари?
— Тя ме унизи! — повтори Надежда, сякаш това оправдаваше всичко.
Александър притвори очи. В този миг по лицето му премина ясно осъзнаване. Елена видя как нещо в него се пречупва. Илюзиите се разпадаха. Дълго време бе оправдавал поведението на майка си с възраст, самота, труден характер. Сега разбра, че добротата и чувството му за вина са били използвани. За да не изглежда нелепо пред новите си приятелки, тя бе готова да набеди снаха си и да я изправи пред разследване.
Без повече думи той взе тежките чанти и ги понесе към входната врата.
До вечерта телефонът прегря от обаждания на роднини. Първа се свърза Венета Каменара, сестрата на Надежда.
— Елена, как можа така? — започна тя настъпателно. — Надежда звъни разплакана, твърди, че си я изхвърлила с полиция посред нощ!
Елена не влезе в обяснителен режим. Спокойно и подредено изброи фактите: покупките от бутиците, сметката в ресторанта и фалшивия сигнал, подаден от самата Надежда.
От другата страна на линията настъпи продължително мълчание.
— Ясно… — промени се тонът на Венета. — Значи решила да живее нашироко за твоя сметка? Тя винаги е имала слабост към чуждите портфейли. Брат ми го остави без спестявания навремето. Постъпила си правилно, момиче. Не отстъпвай.
Късно вечерта Александър седеше на кухненската маса. Изглеждаше уморен, но онова напрежение, което го беше притискало с месеци, вече го нямаше. Той хвана ръцете на Елена.
— Прости ми — прошепна, гледайки я право в очите. — Бях заслепен. Опитвах се да съм безупречен син и позволих да се държат с теб недопустимо — при това в собствения ти дом.
Оттогава Надежда Цветанова живее в апартамента си. Александър я посещава веднъж седмично — носи ѝ покупки, помага с плащането на сметки, но щом разговорът тръгне към пари или към съпругата му, го прекъсва твърдо и без колебание.
А Елена си извади важен извод: състраданието и уважението към нечии трудности никога не бива да се превръщат в позволение да прекрачват личните ти граници. Понякога, за да ги защитиш, се налага униформени да изнесат кратка лекция по закон насред собствения ти коридор. И ако това е цената на спокойствието — струва си да бъде платена.
