В интерната представлението мина набързо, с обичайния шум и суматоха. След кратката сценка Милена започна да раздава пакетчетата с лакомства. Малчуганите се блъскаха, надвикваха се и протягаха ръце, нетърпеливи да грабнат своя подарък. Само едно хлапе, на не повече от шест години, стоеше отделено от останалите, облегнато на студената, наскоро боядисана стена.
— Това е Борис — прошепна възпитателката, която се приближи до нея. — Родителските права са им отнети отдавна, а баба му почина миналата есен. Не понася глъчката. Все стои до вратата и чака… мисли, че някой ще дойде за него.
Милена пристъпи към детето и клекна, за да бъде на нивото му.
— Здравей — каза тихо.
Борис не отвърна. Погледът му изобщо не се спря на бонбоните. Вместо това той протегна ръчичка и внимателно прокара пръсти по мекото кадифе на сценичната ѝ наметка. В този кратък миг в съзнанието ѝ се избистри решение — каквото и да струва, няма да позволи това дете да остане само.
Същата вечер разказа всичко на Теодор. Двамата седяха в празния театрален бюфет, между празни чаши и мирис на изстинало кафе.
— Самотна жена с огромен заем не може просто така да осинови дете — каза той без заобикалки. — От социалните ще ти върнат документите. Трябва официално да уредиш развода си и да изчистиш общите задължения с бившия. Без това няма шанс.
Няколко дни по-късно Милена се срещна с Иван в евтино кафене до гарата. Той изглеждаше занемарен, но се държеше самоуверено, разположил се небрежно на пластмасовия стол.
— Ето как стоят нещата — промърмори той, бъркайки захарта в чашата си. — Ще подпиша развода. Няма да искам нищо от имуществото. Но при едно условие — всички дългове по проваления ми обект поемаш изцяло ти. Отиваме при нотариус, оформяме споразумение със задна дата. Ако откажеш, ще протакам по съдилища с години. А твоето момче ще замине при други хора.
Погледът на Милена се спря върху мазното петно на масата. В съзнанието ѝ изплува образът на Борис, който докосва кадифето.
— Съгласна съм — изрече тихо.
Документите бяха подписани още същата седмица. Когато излезе от кантората на нотариуса, въздухът ѝ се стори тежък. От известно време сутрин ѝ прилошаваше, но тя обвиняваше напрежението и евтините закуски от театъра. Сега обаче тротоарът сякаш се разлюля под краката ѝ.
Хвана такси до близка частна клиника. Кабинетът миришеше на дезинфектант и стерилност. Лекарката мълчаливо движеше датчика по корема ѝ, втренчена в екрана.
— Честито — каза накрая делово, като избърса гела с хартиена салфетка. — Осма седмица. Всичко се развива нормално.
Милена впери поглед в безупречно белия таван. Безразсъдна. Как можа да допусне точно сега, когато животът ѝ и без това се разпадаше на парчета.
