Италианските мебели на приземния етаж също бяха безвъзвратно съсипани. Собственикът изпрати фактура с толкова много нули, че на Милена ѝ се зави свят, и недвусмислено заяви, че ще съсипе бригадира до последната стотинка.
Приятелите на Иван изчезнаха още същия ден – сякаш никога не бяха съществували. Милена обаче тръгна по банки и кредитни институции. Тя пое върху себе си колосален заем при убийствени лихви, само и само да предпази съпруга си от съдебно дело. А сега същият този „спасен“ мъж невъзмутимо хрупаше сухари, докато майка му я пращаше към печката.
— Утре подавам молба за развод — произнесе тя твърдо, вперила поглед в тила на Иван. — Можеш да се нанесеш при Габриела. Видях ви тази вечер.
Хрущенето секна. Ръката му бавно застина във въздуха. Радка Петрова шумно пое дъх и се хвана за ръба на масата, готова да изригне, но Милена не остана да слуша нито оправданията, нито обвиненията. Влезе в спалнята, свали от горния рафт на гардероба старата спортна чанта и започна спокойно, почти делово да подрежда вътре пуловери, дънки и най-необходимото.
Петнайсет минути по-късно входната врата се затвори зад гърба ѝ.
Леденият вятър се промъкваше под палтото ѝ. Нямаше къде да отиде. Родителите ѝ живееха в друг край на България, а приятелките ѝ отдавна се бяха отдръпнали — Милена работеше на две места и рядко намираше време за срещи. Краката ѝ сами я отведоха към служебния вход на театъра. Нощният пазач, свикнал с късните ѝ оставания покрай премиери, само кимна и отключи без излишни въпроси.
В шивашкия цех тя разстла върху тесния разкройен плот парче дебел плат, подпъхна под главата си навитото яке и легна. Миришеше на дървени стърготини, боя и стара тъкан — познат, почти утешителен аромат.
Сутринта я събудиха стъпки и тихото пропукване на пода. На прага стоеше Теодор Симеонов — драматургът от областния град, чиято пиеса трупата подготвяше. През последните месеци двамата често обсъждаха костюмите и детайлите по сценографията.
Като видя подпухналото ѝ лице и захвърлената до масата чанта, Теодор остави до нея две пластмасови чаши с кафе.
— Стягай багажа — каза спокойно.
— След четирийсет минути започва смяната ми.
— Вече говорих с директора. В областния театър бутафорът им се пенсионира и нямат човек. Назначават теб. Ще ти осигурят стая в общежитието — малка е, банята е на етажа, но е по-добре от този плот.
Нямаше причина да отказва.
Само седмица по-късно Милена вече работеше в просторен, светъл цех на новия театър. Предстояха новогодишните спектакли и задачите валяха една след друга. Работата я държеше над водата и ѝ помагаше да не мисли за дълга, който всеки месец автоматично се удържаше от банковата ѝ карта.
Един ден актриса от масовката се разболя тежко. Режисьорът пъхна в ръцете на Милена богато извезана наметка.
— Ще я заместиш. Нямаме друг избор.
Наложи ѝ се спешно да тръгне с трупата към детски интернат в покрайнините на града, където трябваше да изиграят кратка празнична сцена за децата.
