Думата, с която свекърва ѝ я беше жигосвала четири години. Споменът я връхлетя с болезнена яснота – онази единствена вечер преди два месеца. Премиерата бе напрегната до крайност, в ателието цареше хаос, а нервите ѝ бяха опънати като струни. Теодор се беше отбил само да вземе скиците, но остана. Наля ѝ чай. Заговориха се. Разговорът се проточи, стана личен, дълбок… и в един миг границите просто се размиха.
Когато се върна в театъра след прегледа, Милена слезе право в работилницата. Теодор беше на нейното бюро и преглеждаше чертежите на новия декор. Без излишни думи тя постави медицинското заключение пред него.
Той го прочете набързо, после още веднъж – по-внимателно. Остави листа бавно. В помещението се чуваше само монотонният шум на старата вентилация. Теодор се изправи, пристъпи към нея и я хвана здраво за раменете.
— Следващия месец подписвам договор за сценария на мащабен исторически сериал — гласът му бе спокоен, почти делови. — Авансът ще стигне да покрием кредита ти. И ще си върнем Борис. Заедно.
Две години по-късно.
В тясната кухня на Радка Петрова старият метален чайник писукаше пронизително върху котлона. Иван се беше изтегнал на дивана и безцелно прехвърляше каналите, а новата му съпруга Габриела нервно плъзгаше пръст по екрана на телефона си.
По телевизията течеше популярно сутрешно предаване. Водещият с ентусиазиран тон представяше гостите:
— Днес в студиото са създателят на нашумелия сериал, сценаристът Теодор Симеонов, и главният художник на областния театър — Милена Симеонова!
Камерата се приближи. На светлия диван седеше Милена — елегантна, уверена, облечена в изчистен костюм. До нея — Теодор.
— Графикът на снимките е безумен — обърна се водещият към него. — Как съчетавате всичко това с отглеждането на две деца?
Теодор се усмихна и погледна съпругата си.
— Без Милена нямаше да се справя. Синът ни Борис тази година е първокласник, а дъщеря ни навърши една годинка. Това е най-важният ни проект.
В апартамента на Иван настъпи тежко мълчание. Той се надигна и намали звука до нула. Габриела остави телефона върху масата.
Радка Петрова бавно премести поглед от сияещото лице на Милена на екрана към снаха си.
— Две години живеете под един покрив — изсъска тя, избърсвайки ръце в престилката. — А в този дом няма нито детски глас, нито радост. Само телефонът ти е в главата. Иди се прегледай. Нещо не ти е наред!
Габриела пое рязко въздух, готова да отвърне. Старият сценарий на взаимни обвинения и дребни заяждания отново се завърташе.
А далеч от тази задушна атмосфера, в областния център, Милена излезе от телевизионната сграда. Слънцето огря лицето ѝ. До нея Теодор държеше ръката ѝ. Тя пое дълбоко дъх и за първи път от години почувства, че е на мястото си — у дома.
