Виктория си тръгна онази вечер, окрилена от планове и мечти за собствен бизнес, а Калин Варненски остана с усещането, че е извършил нещо велико. В представите си беше спасител – помогнал на сестра си, угодил на майка си и едновременно с това „опазил“ семейното имущество от евентуални претенции на съпругата си.
Надежда Асенова не пестеше похвалите.
— Така се постъпва, сине. Мислиш няколко хода напред. Истински мъж си — повтаряше тя с одобрителна усмивка. — Сега вече всичко е под контрол.
Оставаше само една последна стъпка — да отстрани Елица Овчара от уравнението. Калин беше наясно, че няма как да отлага. Рано или късно тя щеше да провери общата сметка и да открие липсата на средствата. Трябваше да изпревари събитията.
В средата на октомври той подаде молба за развод в съда. Без да каже и дума у дома. Събра необходимите документи, изготви исковата молба и я входира лично. Като мотив посочи „несъвместимост на характерите“ и „невъзможност за съвместно съжителство“. Насрочиха предварително заседание след месец.
Имаше време да подготви почвата.
На двайсети октомври Калин се прибра необичайно приповдигнат. Подсвиркваше си, докато събуваше обувките в антрето. В кухнята Елица довършваше вечерята, а малкият Боян Атанасов беше разположил листи и флумастери на масата.
— Мамо, виж! Нарисувах дракон! — възкликна момчето гордо.
— Чудесен е — отвърна тя с усмивка, без да спира да подрежда приборите. — Калине, ще вечеряш ли?
— След малко — хвърли той и се отправи към спалнята.
Елица реши, че просто ще се преоблече. Но след минута той отново се появи на прага на кухнята. Подпря се на касата на вратата, а по лицето му се разля самодоволна усмивка — онази, която подсказва, че предстои нещо неприятно.
— Бояне, отиди в стаята си — нареди той.
— Но още не съм ял… — намуси се детето.
— Казах ти да вървиш.
Тонът не допускаше възражение. Момчето грабна рисунката си и с неохота се оттегли.
Елица изтри ръцете си в кухненската кърпа и се обърна към съпруга си.
— Какво има?
Калин направи кратка театрална пауза, сякаш се наслаждаваше на момента.
— Подадох молба за развод. И това не е всичко.
Думите увиснаха във въздуха. Тя го гледаше мълчаливо, сякаш не беше сигурна, че е чула правилно.
— Какво означава това? — произнесе бавно.
— Означава, че бракът ни приключи — отвърна той, все така усмихнат. — И най-интересното? Ти вече нямаш нищо.
Засмя се гръмко, сякаш беше разказал блестяща шега.
— Апартаментът е прехвърлен на майка ми. Всички пари от общата сметка изтеглих и ги дадох на Виктория за бизнеса ѝ. Така че не разчитай на нищо.
Елица го наблюдаваше внимателно. Опитваше се да разбере дали това е жестока провокация или реалност. Но в погледа му нямаше колебание.
— Повтори — каза тихо тя. — Искам да съм сигурна, че не греша.
— С удоволствие! Жилището вече не е на твое име. Средствата — също. Всичко съм уредил. Можеш спокойно да си търсиш квартира. А разводът е задвижен.
— От кога го планираш?
— Отдавна. Майка ми беше права — имуществото трябва да е в сигурни ръце. Съпругата е временна фигура.
— Ясно — кимна тя.
Без сцена. Без викове. Елица просто се обърна и влезе в спалнята. Калин остана в кухнята, доволен от себе си, очаквайки сълзи или истерия. Нищо подобно не последва.
В стаята тя отвори гардероба и извади папка с документи. Прегледа ги внимателно — нотариален акт, договор за покупко-продажба, банкови извлечения. Всичко беше подредено.
След минути се върна и постави папката на масата пред него. Калин спокойно довършваше супата си, сякаш разговорът беше събудил апетита му.
— Калине — започна тя равномерно, — наистина ли смяташ, че това ще мине толкова лесно?
— Съмняваш ли се? — подсмихна се той.
— Апартаментът е записан на двама ни. За прехвърляне е нужно и моето съгласие. Такова не съм давала.
— Давала си. Просто не помниш — отвърна небрежно той.
— Значи подписът ми е фалшифициран?
— И да е, всичко вече е вписано. Късно е.
Тя пое дълбоко въздух, за да запази самообладание.
— А парите? Изтеглени без знанието ми?
— Сметката беше обща. Имах право.
— Да ги използваш за семейството — да. Но не и да ги подаряваш. Това е разпореждане без съгласие.
— Докажи го — изсумтя той.
— Ще го направя.
Елица извади телефона си.
— Фалшифицирането на подпис е престъпление. Графологична експертиза лесно ще установи истината.
— Никой няма да се занимава с такива глупости.
— Аз ще се погрижа — отвърна тя спокойно. — Ще се видим в съда. Освен развода ще поискам и отмяна на дарението, и разделяне на имуществото, и обезщетение за неправомерно изтеглените средства.
Калин остави лъжицата. За първи път самоувереността му леко се пропука.
— Това заплаха ли е?
— Не. Просто ти обяснявам как стоят нещата.
Тя прибра документите и излезе от кухнята. Апетитът му внезапно се изпари.
Следващите две седмици преминаха в напрегната тишина. В дома им сякаш се беше настанил невидим товар. Елица не правеше сцени. Ставаше сутрин, отиваше на работа, връщаше се, готвеше на Боян, четеше му приказка и го приспиваше. С Калин разговаряше единствено по въпроси, свързани с детето.
Той не разбираше това спокойствие. Очакваше сълзи, молби, обвинения. Вместо това получаваше ледено хладнокръвие.
Няколко пъти опита да започне разговор.
— Елица, можем да обсъдим нещата нормално.
— В съдебната зала — отвърна тя, без да вдига очи от книгата си.
— Прекаляваш. Няма нужда да драматизираш.
Тя затвори страницата бавно и го погледна право в очите.
— Не аз започнах тази война, Калине. Но щом си я обявил, ще я доведа докрай. А как ще завърши — ще реши съдът.
