Той не вдигна поглед. Седеше неподвижно, с впити в пода очи и свити до побеляване пръсти.
След края на заседанието я настигна в коридора на съда.
– Ти ми устрои това – процеди през зъби.
Камелия го изгледа хладно.
– Не, Калине. Сам се вкара в тази ситуация. Разчиташе, че ще се уплаша от заплахите ти. Че ще остана до теб, ще преглъщам изневерите и обидите ти.
Той я прониза с недоверчив поглед.
– Откъде извади всички онези документи? Кой ти ги даде?
– Никой. Пазех ги. Отдавна. Не съм наивна. Виждах как се променяш. Последните две години се подготвях – за всеки случай. Е, случаят дойде.
Калин преглътна трудно.
– Тридесет и пет милиона… Нямам ги налични.
– Ще намериш начин. Продай част от бизнеса, имота, автомобила си – изборът е твой. Имаш шест месеца.
Тя тръгна към изхода, но гласът му я спря.
– Камелия!
Обърна се бавно.
– Мислех, че ме обичаш.
По лицето ѝ премина сянка.
– Обичах те. Петнадесет години. А ти използва това, стъпка го и го предаде. Сега съм научила да обичам себе си. И живота, който тепърва започвам.
Тя си тръгна. След онзи ден пътищата им се разделиха напълно.
За да събере присъдената сума, Калин беше принуден да продаде три от седемте си магазина. Взе и кредити. Бизнесът му се разклати сериозно. Когато Полина Вълкова разбра, че финансовото му положение вече не е бляскаво, бързо се ориентира към друг, по-платежоспособен покровител.
Камелия вложи средствата разумно. Основава собствена счетоводна кантора – не голяма, но стабилна. Върна се към професията, която винаги ѝ е носела удовлетворение. Назначи трима служители и нае светъл офис в центъра.
Година по-късно фирмата ѝ обслужваше двайсет постоянни клиента и генерираше сигурен доход.
Тя си купи апартамент – скромен двустаен, но изцяло неин. Обзаведе го по свой вкус, без чуждо мнение. Осинови котка, записа се на курс по италиански.
Животът ѝ стана тих, подреден и лек.
Гергана Яворова често ѝ гостуваше. Отваряха бутилка вино, говореха до късно и се смееха.
– Помниш ли как Калин стоеше в съдебната зала? Беше бял като платно – подсмихваше се Гергана.
– Помня. Убеден беше, че ще се пречупя. Че страхът да не остана без средства ще ме върне при него – отвръщаше Камелия.
– Надигра го блестящо.
– Не става дума за надлъгване. Просто познавах правата си. И имах смелост да ги защитя. Благодаря ти за подкрепата.
– Винаги. Обичам, когато справедливостта възтържествува.
Един ден съдбата ги срещна случайно в търговски център. Калин изглеждаше уморен и състарен.
– Здравей – каза неловко.
– Здравей.
– Как вървят нещата?
– Повече от добре. А при теб?
Той сви рамене.
– Опитвам се да стабилизирам фирмата. Трудно е… след всичко.
Камелия кимна кратко.
– Пожелавам ти успех.
Продължи по пътя си, без да се обърне.
Калин я проследи с поглед – изправена, уверена, красива жена, която беше изгубил заради собствената си надменност.
А тя вървеше напред и си мислеше, че понякога заплахите се връщат като бумеранг към онзи, който ги изрича.
Калин вярваше, че с думата „развод“ ще я уплаши и ще я накара да мълчи. Вместо това получи урок.
Скъп и болезнен, но напълно заслужен.
Никога не бива да подценяваш жена, която петнадесет години е търпяла, градяла и обичала.
Защото всяко търпение има предел. А когато той бъде достигнат, на негово място идва справедливостта.
