…тиган с прегорели полуфабрикати.
— А Елица Данаилова къде е? И изобщо — къде е трапезата? — прозвуча остро гласът на Надежда Мартинова, докато погледът ѝ обхождаше голата маса.
— Тя… замина — измънка Георги Асенов и сведе очи, сякаш подът изведнъж се беше оказал безкрайно интересен.
В стаята се надигна ропот. Една от лелите изсумтя язвително:
— Ама, Георги, нали по телефона се перчеше, че всичко ще уредиш сам? Ние решихме, че си истински стопанин. А ти дори хляб не си нарязал!
След около час се появи куриер от денонощната закусвалня на ъгъла. На масата тупнаха три смачкани кутии с подозрителна пица и няколко пластмасови кутийки с унили ролца. За тази импровизирана „гала вечеря“ Георги брои почти половината от личните си спестявания.
Роднините насядаха, боцкаха с пластмасови вилички изстиналите парчета и без притеснение му държаха сметка. Надежда Мартинова пламтеше от срам — тържественото ѝ влизане пред сестрите се беше превърнало в зрелищен провал. Този път тя не посмя да хвърли вината върху мен. Цялото недоволство се изля върху самопровъзгласилия се „организатор“.
— Подобно унижение не бях виждала — отсече една от лелите, ставайки шумно. — Хайде, тръгваме си. Явно тук никой не ни е очаквал.
Към вечерта апартаментът опустя. Георги се сви на дивана, стиснал главата си с две ръце. Мърчо се умилкваше около крака му, сякаш единствен проявяваше съчувствие.
В неделя вечер се прибрах спокойна и отпочинала. Вкъщи цареше тишина. Георги мълчеше. Нямаше укори, нито речи за „женския дълг“. Надежда Мартинова не ми се обади нито тогава, нито през следващите два месеца. Границите бяха начертани ясно — пред всички и без възможност за отстъпление.
Скъпи жени, не поемайте отговорност за чужди обещания. Нека порасналите хора сами плащат цената на собственото си перчене. В момента, в който престанете да бъдете удобното колелце в нечии амбиции, цялата машина започва да скърца. А нейният създател изведнъж открива, че и вие имате право на лично време. Нужно е само навреме да изречете „не“ — и спокойно да продължите по своя път.
