Значи ти ще изготвиш списъка с продукти, ще вържеш престилката и ще застанеш пред котлоните.
По-късно същата вечер телефонът иззвъня. На дисплея се появи името на свекърва ми — Надежда Мартинова. Гласът ѝ беше толкова сладникаво-мек, че ако имаше как, щеше да лепне по слушалката. Още с първото „миличка“ усетих как въображаемият ми глюкомер отчита тревожни стойности. Говореше протяжно и грижовно, сякаш не отправя молба, а раздава благословии. И всичко това би изглеждало почти трогателно, ако под кадифения тон не се усещаше познатото щракване на капан — онзи любезен механизъм, който те приканва сам да влезеш вътре.
— Елице, здравей, злато! Георги ми каза, че в събота ще ни посрещнете. Толкова се радвам, че си решила да помогнеш по роднинска линия. Пратила съм ти една рецепта, нищо сложно…
— Добър вечер, Надежда Мартинова. Георги ви е поканил, той ви и очаква — прекъснах я спокойно, без да повишавам тон. — Аз обаче в събота няма да съм тук. Заминавам за уикенда.
Отсреща се чу шумно, възмутено поемане на въздух. Медът в гласа ѝ мигновено се изпари и на негово място излезе гола обида.
— Как изобщо си позволяваш такъв тон?! — иззвънтя тя. — Синът ми ти осигурява охолен живот! Малко благодарност няма ли? Георги спокойно можеше да си избере по-сговорчива съпруга!
Семейният дълг е странна валута — единият тегли заем, а сметката я плаща друг. Само че тези номера отдавна не минаваха при мен.
— Първо, живеем в апартамента, който притежавам още отпреди брака — произнесох отчетливо. — И второ, уважението не се купува. То се печели с нормално отношение. За менюто и гостите говорете със сина си. Лека вечер.
Затворих. Георги Асенов беше чул края на разговора и погледът му буквално хвърляше искри.
— Това е недопустимо! Обиди майка ми! — отсече той с позата на засегнат владетел. — В събота точно в четиринадесет часа гостите ще бъдат тук. И на масата трябва да има храна. Точка!
