Обажданията не спираха. Близки, колеги, роднини – всеки настояваше да чуе какво се е случило. Невена Вълкова не вдигаше на никого. Нито ѝ се разясняваше, нито ѝ се слушаха съжаления или укори. Искаше тишина.
Привечер телефонът отново светна – този път с името на Пламен Радев. Тя се взира дълго в дисплея, сякаш самият поглед можеше да изтрие реалността, после натисна „отказ“. Той позвъни пак. И пак. Невена остана непреклонна. Малко по-късно пристигна съобщение: „Невена, вдигни. Трябва да поговорим.“
Тя написа кратко: „Нямаме какво да обсъждаме. Пожелавам ти щастие с Маргарита.“ След това блокира номера му.
На следващата сутрин първата ѝ спирка беше бижутерският магазин. Извади малката кутийка с халките и я постави върху щанда.
— Искам да върна този артикул — каза спокойно. — Разполагам с касовата бележка, срокът още не е изтекъл.
Продавачката погледна пръстените, после лицето ѝ. В очите ѝ проблесна съчувствие, но тя не зададе излишни въпроси. Прегледа документа, попълни формулярите и подаде разписката.
— Сумата ще бъде възстановена по картата ви до три работни дни.
— Благодаря ви.
Когато излезе навън, Невена пое дълбоко въздух. Още една отметната задача. Следваше ресторантът.
Управителката я посрещна във фоайето и я въведе в малък офис.
— Получихме писмото ви за анулиране — започна тя, разгръщайки договора. — По принцип капарото за банкета не се връща. Но понеже ни уведомихте достатъчно рано, можем да ви възстановим половината от внесената сума.
— Съгласна съм — отвърна Невена без колебание.
Документите бяха оформени бързо и до половин час преводът беше нареден. Оттам тя се отправи към спирката, а по пътя се свърза с агенцията за водещия. И там проявиха разбиране, макар че възстановената сума беше по-малка от очакваното.
До вечерта финансовите въпроси около несъстоялата се сватба бяха окончателно приключени. Невена се прибра при Галина Мартинова и се строполи на дивана.
— Изглеждаш изтощена — каза приятелката ѝ, подавайки чаша чай.
— Напълно съм изцедена — призна тя. — Но поне всичко уредих. От утре ще започна да търся квартира.
— Не бързай. Остани тук колкото ти е нужно. Няма да ми тежиш.
— Благодаря ти, Галина. Не знам как щях да се справя без теб.
По-късно Невена състави кратко съобщение до поканените гости: „Сватбата се отменя. Благодаря за разбирането.“ Разпрати го на всички и отново изключи известията. Не желаеше повече обяснения.
Телефонът на Пламен обаче започна да прегрява. Първо му се обади администраторката на ресторанта, за да потвърди, че банкетът е отменен по инициатива на булката. После му писа водещият с въпрос дали събитието действително няма да се състои. Малко след това флористът също съобщи, че поръчката е анулирана.
Пламен се хвана за главата. Звънеше на Невена отново и отново. Дълги сигнали, след това прекъсване. Писа ѝ съобщение. После още едно. Отговор нямаше. В ума му се надигаше тревога. Какво ставаше? Нима тя наистина беше решила да сложи край на всичко толкова категорично?
Светлана Емилова не спираше да звъни на сина си.
— Пламене, оправи ли вече тази каша? — настояваше тя. — Не може така да се оставят нещата!
— Не ми вдига! — отвръщаше раздразнено той. — Дори ме е блокирала!
— Тогава иди при нея! Говорете очи в очи!
— Не знам къде е. Напуснала е апартамента!
Светлана въздъхваше тежко и започваше да се оплаква колко нелепо се е развило всичко. Пламен слушаше разсеяно и търсеше начин да обърне ситуацията в своя полза.
След два дни чрез общи познати успя да разбере адреса на Галина. Вечерта се озова пред входната врата на блока. Изкачи се до етажа и позвъни. Никой не отвори. Натисна звънеца отново. Пак тишина.
— Невена, отвори! — извика той и почука силно. — Знам, че си вътре! Трябва да поговорим!
Зад вратата цареше пълно мълчание. След десетина минути без резултат Пламен се отказа и си тръгна. Невена стоеше от вътрешната страна и слушаше как стъпките му заглъхват по стълбите. Нямаше никакво намерение да му отвори. Всичко между тях беше приключило.
Междувременно Светлана Емилова настоя за официална среща с родителите на Маргарита Емилова, за да обсъдят бъдещ брак. Пламен облече костюм, купи букет и се отправи към дома им.
Посрещането беше учтиво, но хладно. Бащата, Иван Живков — собственик на голяма строителна фирма — огледа младия мъж преценяващо и го покани да седне. Майката, Росица Цветанова, сервира чай с напрегната усмивка.
— Разбирам, че възнамерявате да поискате ръката на дъщеря ни — започна Иван Живков, след като всички заеха местата си.
— Да — отвърна Пламен. — Запознахме се неотдавна, но аз съм убеден, че…
— Нека говорим конкретно — прекъсна го домакинът. — Разполагате ли със собствено жилище?
— Засега живея под наем, но планирам…
— Автомобил?
— Все още не, но смятам да…
— Постоянна работа? Доходи?
Пламен се запъна. Имаше работа, но възнаграждението беше скромно, а спестяванията — почти никакви. Иван Живков изслуша отговорите му, облегна се назад и скръсти ръце.
— Ясно. Млад човече, Маргарита е свикнала с определен стандарт. Притежава апартамент в центъра, кола и стабилен доход от наеми. Какво можете да ѝ предложите в замяна?
— Иване, може би си твърде рязък — намеси се Росица тихо.
— А как иначе? — обърна се той към съпругата си с твърд поглед. — Нима трябва просто така да…
