Натискът на тези доволни погледи сякаш още пареше между лопатките ѝ. Докато подреждаше малкото си вещи в обикновена картонена кутия – любимата чаша с напукано ухо, дребния кактус от перваза, няколко професионални книги с отбелязани страници – от кабинета на Десислава Емилова се чу отчетливото „пук“ на отворено шампанско. След него избухна гръмък, неудържим смях. Нямаше съмнение – празнуваха. И поводът беше нейното отстраняване.
Навън, на паркинга, Мария спря за миг. Погледът ѝ се вдигна към осветените прозорци на етажа, където до вчера беше работното ѝ място. Там горе чашите вероятно се допираха, а самодоволството изпълваше стаята. Те вярваха, че са спечелили и че всичко ще им се размине. Нито властната Десислава, нито приближените ѝ предполагаха една съществена подробност.
Никой от тях не знаеше, че преди броени дни контролният пакет акции на „Бъдещи Технологии“ е преминал в ръцете на Георги Александров – бащата на Мария Емилова. А днешното ѝ „уволнение“ се оказваше най-удобният ход, който можеха да направят в негова полза.
Щом се прибра в тихия си апартамент, Мария най-сетне си позволи да се разпадне. Сълзите рукнаха свободно – не от безсилие, а от натрупан гняв и огорчение, събирани с месеци. Тя не ги спря. Остави ги да отмият унижението, да изчистят горчивия вкус от случилото се. Когато дишането ѝ се успокои, посегна към телефона и набра добре познатия номер.
— Е, слънчице? Как приключи последният ти ден? — гласът на Георги звучеше равен, но зад спокойствието се усещаше стомана.
— Освободиха ме, татко. С шампанско и подигравки. Десислава Емилова лично се погрижи всичко да изглежда максимално унизително.
От другата страна настъпи кратка пауза.
— Разбирам — отвърна той лаконично. — Значи подозренията ни се потвърждават. Гордея се, че издържа докрай. Мисията ти приключи успешно. Събра ценна информация.
Преди година, когато Георги Александров обмисляше придобиването на „Бъдещи Технологии“, именно той беше предложил този необичаен план. „Искам да усетя пулса на фирмата отвътре — беше ѝ казал тогава. — Не фасадата от презентации, а реалността сред служителите. Влез там като обикновен кадър, наблюдавай, анализирай. На теб вярвам най-много.“
Мария прие предизвикателството. Желанието ѝ беше да докаже, че може да се справи без фамилията си като щит. Не предполагаше обаче колко токсична среда ще открие.
— Проблемът не е само в отношението, татко — продължи тя, загледана в светлините на града. — Убедена съм, че Десислава отклонява средства от бюджета на отдела. На хартия отчетите ѝ са безупречни, но реалните разходи не съвпадат. Все се намираше „външна причина“ или „некомпетентен служител“ — обикновено аз — върху когото да прехвърли вината. Изгради схема, в която грешките ѝ се покриват за сметка на други.
Тонът му се промени — стана делови и твърд.
— Това вече е сериозно. Говорим не за интриги, а за възможни престъпления. В такъв случай действията ни ще бъдат по-мащабни. От понеделник започва пълна финансова и управленска проверка.
— А аз? — тихо попита Мария.
— Ти ще си починеш. Изчисти ума си. В понеделник ще влезеш в сградата редом с мен — не като бивш служител, а като мой официален представител и нов вицепрезидент по развитие.
След кратко мълчание той добави по-меко:
— Гордея се с теб, Мария. Показа характер. Време е всеки да получи заслуженото.
Още в петък сутринта в корпоративната поща на „Бъдещи Технологии“ се появи кратко съобщение: „Уважаеми колеги, уведомяваме ви за промяна в структурата на собствеността. В понеделник в 10:00 ч. в главната конферентна зала ще се проведе общо събрание, на което новият мажоритарен собственик, Георги Александров, ще бъде представен пред екипа. Присъствието е задължително.“
Мария лесно си представяше каква суматоха е настанала. За хора като Десислава смяната на акционера означаваше риск. Вероятно целия ден тя е търсила информация, опитвала се е да разбере кой стои зад името. Но Георги Александров винаги действаше дискретно; публичността никога не беше негов приоритет.
Самата Мария прекара петъка точно както ѝ беше препоръчано. Разходи се дълго из парка, прелисти книга, която от месеци отлагаше, и позволи на мислите си да се подредят. Постепенно тежестта от преживяното започна да се разсейва. Към вечерта вече не се усещаше като жертва на несправедливост, а като човек, който е готов да си върне контрола и да възстанови справедливостта.
