Почивните дни ѝ помогнаха да изчисти и последните следи от горчивината. Тя сякаш отми от себе си напрежението и унижението, натрупани през последните седмици, и вътрешно се подготви за предстоящата промяна. В понеделник вече не носеше в себе си усещането за поражение – беше готова да застане лице в лице с всичко и всички.
Малко преди десет часа в началото на работната седмица пред централния вход на бизнес сградата спря тъмен луксозен автомобил. От него първи слезе Георги Александров – строен, изискан мъж с безупречен костюм и излъчване на човек, свикнал да взема решения. Лицето му бе спокойно, почти хладно. Миг по-късно от колата излезе и Мария Емилова. Облечена в елегантен, строго скроен костюм, с прибрана коса и уверена походка, тя изглеждаше напълно различна от момичето, което преди дни бе напуснало сградата със сведена глава. В погледа ѝ вече нямаше колебание.
Двамата прекрачиха прага. Същият охранител, който в четвъртък я бе изпратил със съчувствено кимване, този път се стегна и ги поздрави с подчертана почтителност. Без да губят време, те се насочиха към асансьора, предназначен за ръководството.
В конферентната зала вече се бяха събрали мениджърите и началниците на отдели. Въздухът бе наситен с приглушени разговори и напрежение. Мария веднага забеляза Десислава Емилова – застанала сред колегите си, тя нервно оправяше сакото си и се опитваше да поддържа престорена усмивка.
Точно в десет в залата влезе настоящият изпълнителен директор, когото Георги Александров бе решил временно да остави на поста му.
— Колеги, моля за внимание — произнесе той, като лекото трепване в гласа му издаваше притеснение. — Имам честта да ви представя новия собственик и председател на борда на директорите на „Бъдещи технологии“ — господин Георги Александров.
Всички погледи се впиха в него. Той пристъпи напред, огледа присъстващите бавно и премерено, а очите му за кратко се спряха върху Десислава. Тя се опита да разшири усмивката си.
— Добър ден — започна той с равен, категоричен тон. — Ще бъда кратък. Целта ми е компанията да се развива на по-високо ниво. За това са нужни компетентни професионалисти и напълно прозрачни процеси. Няма да търпя интриги, липса на професионализъм или действия, които нарушават закона. За да гарантирам контрол и развитие, създавам нова позиция — вицепрезидент по стратегическо развитие. Този човек ще бъде моят основен представител тук. Неговата дума ще тежи колкото моята.
В помещението настана гробна тишина. Очакването бе осезаемо. Десислава изправи рамене; в очите ѝ проблесна надежда, че дългогодишният ѝ опит ще бъде възнаграден.
— Позволете ми да ви представя — продължи Георги Александров след кратка пауза — новия вицепрезидент и мой официален представител — Мария Емилова.
С лек жест той я покани напред. Мария пристъпи до него и застана уверено до рамото му.
Изражението на Десислава в този миг бе повече от красноречиво. Усмивката ѝ се вкамени, после се стопи, заменена от пълно недоумение и страх. Лицето ѝ пребледня, устните ѝ останаха леко отворени. Погледът ѝ прескачаше от Мария към Георги Александров и обратно, сякаш се опитваше да осмисли невъзможното. Петър Живков и Атанас Мартинов, които също присъстваха, изглеждаха не по-малко разтърсени — сякаш пред тях бе застанал призрак на собствените им действия.
Всички разбраха истината в един и същ миг. Служителката, която бяха унизили и освободили, се оказа дъщерята на новия собственик. Самодоволството от миналия четвъртък, подигравките и празнуването им сега им се струваха фатална грешка.
— Започваме незабавно — заяви Мария. Гласът ѝ прозвуча ясно и твърдо в притихналата зала. — Първата стъпка ще бъде цялостна проверка на маркетинговия отдел за последните дванадесет месеца. Ще бъдат анализирани всички финансови операции, всеки подписан договор и всеки отчет.
Тя гледаше право в Десислава, която не намираше сили да отговори.
Събранието приключи бързо. Хората напускаха залата объркани и притеснени, хвърляйки предпазливи погледи към новото ръководство. Десислава остана на мястото си. Когато почти всички се разотидоха, тя се приближи бавно.
— Георги Александров… Мария Емилова… — гласът ѝ трепереше. — Това е някакво недоразумение. Аз… не знаех…
— Не знаехте, че не се унижават хора? — прекъсна я спокойно Георги Александров. — Или че не се присвоява чужд труд?
— Нищо не съм присвоявала! — извика тя истерично. — А Мария беше некомпетентна! Провали ключов проект!
— Проектът, който вие самата провалихте, като изтрихте всички файлове.
