Отчуждението не спря дотук. Йоана напълно прекрати разговорите с него. Ако я попиташе нещо, отвръщаше кратко и сухо, без да го поглежда. Един следобед Боян се престраши да почука на вратата ѝ и да влезе. Тя веднага затвори лаптопа си и го изгледа право в очите.
— Татко, неприятно ми е дори да говоря с теб — каза твърдо. — Постъпи грозно с мама. Тя става в пет сутринта и се скъсва от работа, а ти очакваше да те издържа от мизерната си заплата? Наистина ли мислеше, че това е нормално?
Преди да успее да отговори, вратата се затръшна пред лицето му. Боян остана в коридора, с ръце отпуснати покрай тялото, и за първи път ясно усети как семейството му се разпада.
Два месеца по-късно пристигна сметката за ток, вода и парно. Сумата беше стряскаща. Невена я постави мълчаливо пред него.
— Това е твоята част. Преведи я по сметката ми — произнесе спокойно.
Той се взря в цифрите и преглътна трудно. Почти нищо не беше останало от заделеното за колата, а спестяванията се топяха с всяка покупка на храна, прах за пране или платена фактура. Тогава призна пред себе си, че е изгубил битката. Напълно.
Същата вечер седна срещу Невена, която преглеждаше документи на масата.
— Неви, нека опитаме пак… както преди — започна несигурно.
Тя вдигна поглед. В очите ѝ нямаше злорадство, само умора.
— При какви условия?
— Ще приема всичко.
— Добре. Общ бюджет. Пълна прозрачност. Участваш в домакинството — пране, готвене, чистене. Не „понякога“, а постоянно. По равно. Без оправдания, че си изморен. И още нещо — никога повече няма да ми казваш, че харча парите „за глупости“. Разбрахме ли се?
Боян кимна. За пръв път осъзна, че съпругата му не е декор в живота му и не е безплатно допълнение към неговата заплата, а човекът, който е държал целия дом на плещите си, докато той се е изживявал като „глава на семейството“.
Невена подаде ръка. Той я стисна. Нямаше романтика — само споразумение.
Първите седмици бяха изпитание. Научи се да сортира дрехите, без да ги съсипва, да реже зеленчуци без да се пореже, да планира седмично меню и да следи какво липсва. Невена не го наставляваше и не го поправяше. Просто вършеше своята част и наблюдаваше дали той ще изпълни своята.
Един ден Йоана влезе в кухнята и го завари с престилка пред котлона.
— Тате, почти заприлича на нормален човек — подхвърли тя с лека усмивка.
Той се засмя тихо. В тигана цвърчаха пържени картофи — този път ставаха за ядене. Невена подреждаше масата и Боян забеляза, че лицето ѝ вече не е така изтощено.
След половин година на гости пристигна Олга Александрова. Боян я посрещна с топла вечеря — мусака, салата и прясно изпечен хляб. Всичко беше приготвил сам. Майка му опита, повдигна изненадано вежди.
— Ти ли си го направил?
— Да. Още се уча — отвърна спокойно.
Олга Александрова погледна към Невена. Тя седеше до Йоана и ѝ показваше нещо на таблета — снимки на плетени шалове и жилетки. Беше започнала онлайн магазин и поръчките валяха една след друга. Доходите ѝ вече не бяха символични.
— Браво на вас — каза тихо майката. — Справихте се.
Преди да си легне, тя прегърна сина си в кухнята.
— Най-после порасна, Бояне.
Той само кимна, защото думите заседнаха в гърлото му. Разбра, че тази похвала струва повече от всяка мечтана кола.
Минаха още няколко месеца. Един ден се прибра от работа, отключи и още от прага усети апетитен аромат. В кухнята Невена стоеше до котлона и бавно разбъркваше соса в тенджерата.
