— Всеки ден слушам едно и също, мамо. Омръзна ми от тези постоянни забележки.
Гинка Маркова най-сетне откъсна поглед от екрана и се обърна към дъщеря си. В изражението ѝ се четеше неподправено учудване, сякаш не разбираше за какво става дума.
— Какви забележки, Диана? Аз само се тревожа. Ти се съсипваш от работа, не си даваш миг покой. Така ли трябва да живее човек?
Диана се засмя кратко и горчиво. Отпи голяма глътка от виното; парещата течност се спусна по гърлото ѝ, но тя дори не трепна.
— А запита ли се някога защо стигнах дотук? — прекъсна я тя, вперила поглед в чашата.
— Не разбирам какво намекваш — отвърна майка ѝ, вече по-напрегнато.
В стаята се настани тежка тишина. Телевизорът продължаваше да бълва звук, но никоя от тях не го чуваше. Диана пое дълбоко въздух, сякаш събираше смелост за нещо, което отдавна е трябвало да изрече.
— Пет години, мамо — каза тя по-тихо. — Пет години се опитвам да държа всичко сама. Работя до изнемога не защото ми харесва, а защото нямам избор.
Гинка стисна устни, а пръстите ѝ нервно смачкаха края на одеялото. Тя усещаше, че разговорът поема в посока, от която и двете се страхуваха.
— Ако тогава беше постъпила различно… — започна Диана и в гласа ѝ прозвуча болка, която вече не можеше да бъде скрита.
