Преди три десетилетия, когато баща ѝ ѝ повери управлението на фирмата, Диана изглеждаше съвсем различно – искряща от сили, устремена напред, убедена, че няма върхове, които не може да покори. Днес всеки изминал ден ѝ напомняше за продължителна битка, в която трябва да устои, само за да запази бизнеса стабилен.
Тя слезе от колата, извади куфарчето си от багажника и отключи входната врата. Вътре я посрещна приглушената светлина от коридора и тиха къщна атмосфера. Всъщност – не съвсем тишина. От кухнята се процеждаше приглушеният глас на телевизор. Диана събу обувките си, остави палтото на закачалката и се отправи натам.
Както очакваше, на масата седеше майка ѝ, Гинка Маркова. Пред нея изстиваше недопита чаша чай, а погледът ѝ беше прикован към поредното здравно предаване на екрана.
— Пак е почти полунощ, а ти чак сега се прибираш — подхвърли тя, без дори да се обърне.
Гласът ѝ звучеше уморено, но в него ясно се усещаше укор.
— Докога ще се тормозиш така? Няма ли най-сетне да намалиш темпото? На тези години почивката не е прищявка, а необходимост.
Всяка вечер – една и съща сцена. Същите думи, същата нотка на неодобрение. Диана пристъпи към шкафа с напитките, извади бутилка червено вино и напълни чаша.
— Стига, мамо! — гласът ѝ прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше.
