Николай Чавдаров въздъхна тежко и с явна неохота активира високоговорителя.
— Калина, чуваш ли Ясмина? — попита той приглушено.
— Чувам… — отвърна гласът отсреща, вече не толкова самоуверен, а напрегнат.
— Повтори пред мен какво каза преди малко. За „външната жена“ — произнесе Ясмина Радева равномерно, но в гласа ѝ се усещаше студ, който можеше да реже стъкло.
— Аз… не го казах така… Бях ядосана… не това имах предвид…
— Напротив. Точно това мислиш. Че съм чужда. И понеже съм „чужда“, си позволи да вземеш нещо мое, без да питаш. Но сега тази „чужда“ ще ти покаже колко далеч може да стигне.
— Не съм ти крала нищо! Кольо, кажи ѝ! — гласът на Калина Дунавска премина в писък.
Николай преглътна.
— Калина, моля те… поне провери у вас. Може да си го сложила в чантата без да усетиш…
— Нямам ви гривната! Претърсете апартамента ми, ако искате! — изкрещя тя.
— Чудесно предложение — отвърна Ясмина. — Утре ще дойда с кварталния полицай. И ако украшението се окаже у теб, това вече няма да е просто недоразумение, а кражба, придружена с лъжа.
Настъпи тишина. Продължителна и тежка, по-красноречива от всякакви думи.
— Калина? — обади се Николай. — Там ли си?
— Аз… трябва да помисля… — прошепна тя след пауза.
— За какво точно? — настоя Ясмина. — Как да обясниш откъде се е взела гривната? Или как да измислиш по-убедителна версия?
— Стига! — избухна Калина. — Достатъчно ме унижаваш! Да, взех я! Взех я, ясно ли е? Но не съм я крала! Просто… реших, че няма да имаш нищо против. Все пак сме роднини…
— Роднини могат какво? Да посягат на чуждо без позволение? — Ясмина усети странно облекчение. Истината най-сетне излезе наяве.
— Не да посягат… да заемат! Нямах намерение да я продавам. Исках само да я нося няколко дни и после да ти я върна. А вие направихте трагедия…
— Къде е гривната, Калина? — прекъсна я Ясмина, без да обръща внимание на оправданията.
От другата страна последва колебание.
— Загубих я… На едно събиране у приятелка. Имаше много хора, блъсканица… сигурно закопчалката се е разкопчала…
— Значи си я взела без да питаш и си я изгубила — повтори спокойно Ясмина.
— Беше инцидент! Не съм искала! Ще намеря същата, ще ти купя нова! Само не замесвай полицията!
— Колко време ти трябва, за да намериш същия модел? — попита Ясмина.
— Месец… може би два. Не се намират лесно такива неща…
— Имаш седем дни — отсече тя. — Точно една седмица. Или ми връщаш идентична гривна, или превеждаш сто хиляди лева — това е реалната ѝ стойност.
— Сто хиляди?! За една гривна? Ти луда ли си?
— Не. Но ти очевидно си решила, че можеш да боравиш с вещи за сто хиляди лева, които не са твои. Сега ще поемеш последствията.
— Кольо! Кажи ѝ нещо! Тя ти е жена, трябва да те слуша!
Ясмина бавно обърна глава към съпруга си. Погледът ѝ беше толкова леден, че той инстинктивно отстъпи крачка.
— Да го слушам? Интересна теория. Николай, ти какво ще кажеш?
Той осъзна, че е притиснат. Каквото и да избере, ще нарани някого. Ако застане до сестра си — рискува брака си. Ако подкрепи съпругата си — ще предаде кръвта си. И, както често се случва, избра най-лесния, но и най-безхарактерния път.
— Не знам… Може ли да се разберете някак? Да ѝ дадеш повече време… на вноски да ти ги връща… Не го е направила нарочно…
— Разсрочване на откраднато — повтори Ясмина бавно. — Осъзнаваш ли как звучи това?
— Осъзнавам, че не искам да губя нито жена си, нито сестра си заради една вещ!
— А да направиш избор не искаш? — тихо попита тя.
— Защо изобщо трябва да избирам? Не може ли всичко да приключи мирно?
— Сестра ти взе моя вещ за сто хиляди лева. Изгуби я. Излъга ме. Нарече ме „външна“. И ти още вярваш, че това е дреболия?
— Тя призна! Разкая се!
— Разкая се, защото я притиснах, или защото съвестта ѝ проговори? Ако утре някой ти открадне колата и после каже „съжалявам“, ще го наречеш ли разкаяние?
Николай сведе очи. Знаеше, че тя е права. Но да го изрече означаваше да застане срещу сестра си.
— Какво очакваш от мен? Да се откажа от семейството си?
— Очаквам да ме защитиш. Така, както един съпруг защитава жена си. А в момента ти защитаваш човека, който ме ощети.
— Калина, още ли си на линия? — обърна се той отново към телефона.
— Тук съм… — чу се задавен от плач глас. — Кольо, разбирам. Ще върна парите. Само ми дайте време. Поне месец.
— Седем дни — повтори Ясмина без колебание. — Нито ден повече. А сега приключвайте този семеен съвет. Имам и други неща за вършене.
