— Как е твоята Ралица Маришки, дойде ли на себе си? Чудя се как изобщо понесе всичко това. Явно Господ си знае работата — сама дете не може да отгледа, крехка е тя по природа. А щом бебето нищо не разбира, нека си остане в държавен дом — там ще го хранят и ще се грижат за него. Какво повече му трябва, ако е болничко? — мърмореше задъхано възрастната съседка, която едва смогваше да върви до Виолета Любомирова. Същата онази, която по цял ден висеше на пейката пред входа и обсъждаше чуждите съдби.
В един момент търпението на Виолета се изчерпа. Тя спря рязко и се обърна към жената.
— Простете, вие бяхте… Стефка Валентинова, нали? Какво всъщност искате от мен?
— Исках само да се помоля за самотната душица, дето се е появила на бял свят. Ако ми дадеш някой лев за хляб и малко мляко… Няма да продумам пред никого, че Ралица не е отишла при баба си на село просто на ваканция, а е родила и мисли да се откаже от детето. Пък и бебето не е болно — станала е грешка, случва се на лекарите. Но ако някой нарочно лъже, това вече е тежък грях…
Стефка я гледаше с избелелите си сини очи — уж благо, а думите ѝ бодяха.
Виолета не издържа:
— Откъде измислихте всичко това? И изобщо какво ви засяга нашият живот?
— Хората говорят… Аз само попитах. Ако не е вярно — нищо не ща — въздъхна старицата, прекръсти се и закуцука по асфалта с износените си пантофи.
„Каква злоба само! И откъде тези дърти клюкарки научават всичко?“ — мислеше си Виолета, докато асансьорът бавно я изкачваше към етажа ѝ.
Щом отвори вратата, Красимир Атанасов я посрещна с уморен поглед.
— Вили, защо се забави? Как е Христина Руменова? А Ралица? Всичко наред ли е? — беше се прибрал скоро от работа, не беше вечерял, чакаше я в креслото пред телевизора с изстинал чай в ръка.
Тя пое дълбоко въздух и си наложи усмивка.
— Добре са, Краси. Мама се чувства стабилно, праща ти поздрави. Ралица вече е почти добре. Мисля, че до есента ще може да се върне в колежа. Лекарите казват, че всичко е от преумора и преживения стрес.
