Виолета махна с ръка, сякаш темата не заслужаваше повече внимание.
— От изтощение е всичко. Нали ти казвах, че от малка не е особено здрава. Няма страшно. Хайде, ставай, ще ти стопля вечерята.
Преди пет години тя стана съпруга на Красимир Атанасов. Ралица Маришки беше дете от първия ѝ брак. Приятелките ѝ често повтаряха, че е извадила късмет — Красимир бил свестен човек, рядкост в днешно време. Отнасяше се с уважение към Христина Руменова, а към Ралица проявяваше търпение и грижа, сякаш му е родна дъщеря.
Само че момичето беше забъркало такава каша, че едва успяха да потушат последствията.
Виолета реши засега да премълчи пред съпруга си. Едва-едва животът им беше влязъл в по-спокоен ритъм, а нов удар можеше да разклати всичко.
Ралица още не беше завършила колежа, когато се влюби до уши. Избраникът ѝ — Валентин Овчар — ѝ предложил брак и тя повярвала, че вече е достатъчно зряла, за да поеме по свой път. Смятала, че майка ѝ трябва да мисли за собственото си щастие, а тя сама ще се оправя.
Истината излезе наяве едва след като Валентин замина с хуманитарна мисия и изчезна безследно. Телефонът му мълчеше, никакви вести не пристигаха. Ралица остана сама, без представа къде да го търси, а скоро разбра и че носи дете.
— Мамо, Валентин е добър, няма никого освен мен. Ще го чакам, колкото трябва. И ще родя — хлипаше тя.
След края на учебната година Виолета я закара при Христина Руменова на вилата, далеч от любопитни очи. Работата на Красимир беше сериозна и отговорна — не искаше да го натоварва с още тревоги. Отдавна бе свикнала сама да поема ударите.
А и лекарите не вдъхваха спокойствие — изследванията не изглеждаха добре, предупреждаваха за възможни усложнения и риск детето да се роди с проблеми. Трябваше внимателно да се обмисли всяка стъпка. А времената бяха несигурни — кой знае дали Валентин изобщо щеше да се върне.
Вчера Ралица роди момиченце. Засега никой не се наемаше да каже дали бебето е напълно здраво. Настойчиво я съветваха да подпише отказ, което на Виолета ѝ се струваше подозрително. Дали пък онази странна Стефка Валентинова не се оказва права в съмненията си?
— Ленче, благодаря ти, беше много вкусно. Искам да поговорим — прекъсна мислите ѝ Красимир.
— Разбира се — отвърна тя с лека усмивка.
Той работеше в службите — преди тя познаваше тази професия само от екрана и си мислеше, че филмите преувеличават, когато показват безсънни нощи и непрестанно напрежение. Оказа се обаче, че действителността понякога е далеч по-тежка, отколкото изглежда отвън.
