Докато думите ѝ още висяха във въздуха, Камелия се отправи обратно към кухнята с бързи, отсечени крачки. Печеното говеждо последва съдбата на патицата – изчезна зад вратата, придружено от хладни забележки за „съмнително месо“, „паразити“ и „човек не бива да поема излишни рискове“.
Жулиенът дори не получи шанс за защита – озова се директно в кофата.
– Ами ако гъбите са били отровни? После кой ще носи отговорност? – подхвърли тя през рамо. – Не искам някой да пострада.
Брускетите с риба също бяха „спасени“ от масата.
– От тях само ще си развалите апетита. И без това не засищат, – отсече Камелия.
Само след няколко минути празничната подредба бе опустошена. Върху снежнобялата покривка останаха единствено приборите, нарязаният хляб, бутилката водка и празните чинии пред гостите.
Йорданка Велизарова седеше като вцепенена, устните ѝ леко разтворени, а по лицето ѝ избиха алени петна на гняв.
– Ти… ти нормална ли си? – изграчи тя. – Каква комедия разиграваш? Ние пътувахме с часове, гладни сме!
– Проявявам грижа, Йорданка, – отвърна спокойно Камелия и приглади покривката, сякаш маха несъществуваща троха. – Нали казахте, че храната не става? Че е опасна, безвкусна, направо отровна. Като домакиня не мога да допусна подобен срам. Щом не е годна – няма място на масата.
– И какво предлагаш да ядем тогава? – объркано попита Радослав Лъвов, взирайки се в опустелия плот.
– Имаме хляб. Хлябът е най-важното, нали така? И водка има достатъчно. Картофи не съм варила, кюфтета с пюре също няма. За жалост.
– Това вече минава всякакви граници! – пискливо извика Мила Балканска. – Мамо, виж я! Гони ни и ни оставя гладни! Радо, кажи ѝ нещо! Нали си мъж? Да върне патицата веднага!
– Патицата вече е прибрана… а може и да е в коша. Все пак беше „съмнителна“, – невъзмутимо отвърна Камелия. – Радославе, прави са близките ти – аз съм некадърна домакиня. За да не съсипем окончателно вечерта, можем да поръчаме нещо. Пица? Макар че и там тестото може да не е изпечено… Суши – не, сурова риба, паразити… Може би баници. Те са по-безопасни.
– Какви баници?! – изрева Йорданка и рязко се изправи, като събори стола зад себе си. – Дошла съм на юбилея на сина си, а ти ми прибираш яденето изпод носа!
– Мамо, моля те, седни! – скочи Радослав и я хвана за ръката. – Камелия, стига вече. Върни храната. Просто казаха излишни неща, случва се.
Тя го погледна продължително, без да мига.
– Излишни неща? Половин час слушах как всяко ястие се осмива. „Месото е сурово“, „гъбите са опасни“, „салатата горчи“… Нито веднъж не чу „благодаря“. Ти също кимаше в съгласие. Дори за красиво подредената маса не каза дума. След като всичко е толкова лошо – нека опитат собствените си думи. Може пък да са хранителни.
– Ти си истеричка! – отсече Мила, грабвайки чантата си. – Мамо, тръгваме си. Очевидно не е добре психически. Искахме само да ѝ покажем как се прави… а тя прави сцена!
– Да вървим, мило мое дете, – произнесе Йорданка с ледено достойнство, оправяйки косата си. – Радославе, ако не тръгнеш с нас, считай, че повече нямаш майка. Остани при готвачката си. Нека те храни с… шедьоврите си. Ние ще намерим истинска храна в някое заведение.
Двете се отправиха към входната врата. Радослав се луташе между хола и коридора.
– Мамо, чакай! Вече е късно… Камелия, извини се поне! Да, прекалиха… такъв им е характерът… Но защо толкова рязко?
Тя остана неподвижна. След миг входната врата се затръшна. Тишината в апартамента натежа, нарушавана само от учестеното дишане на Радослав. Той се върна и се отпусна на стола пред празната си чиния.
– Какво беше това? Юбилеят ми съсипан… Майка ми разплакана… Мила ще разкаже на всички, че си ненормална. Олекна ли ти?
Камелия се приближи спокойно, взе чашата си и отпи продължително глътка вино.
– Да, Радославе. Олекна ми. Много. Два дни не съм слизала от печката, за да слушам лекции за тении и глухарчета. Исках празник – красива вечер, добра храна, настроение. А семейството ти дойде с единствената цел да ме омаловажи. И ти им позволи.
– Не съм им позволявал нищо! Опитвах се да избегна скандал.
– Скандал щеше да има така или иначе. Ако бях замълчала, щях пак да плача нощем сама. А те щяха да си тръгнат доволни, че пак са ме „поставили на място“, след като са изяли всичко до троха. Помниш ли миналата Нова година? „Салатата е пресолена“, „пилето сухо“ – а чиниите останаха облизани. Дори трохите събраха. Достатъчно. Започнах да ценя себе си.
Той прокара ръка през косата си и я изгледа безпомощно.
– И какво следва оттук нататък, Камелия? Как си представяш вечерта да продължи след всичко това? – попита той глухо, без да подозира какъв отговор ще получи.
