Той първо примигна, после се изсмя накъсо, сякаш е чул нескопосана шега.
— Как така няма да пътуваш? — повтори Преслав Витошки, като леко наклони глава. — Самолетът излита след три часа. Да не си се разболяла?
— Не — отвърна Ралица Богданова спокойно. — Просто няма да тръгна.
Той я загледа втренчено, с онзи поглед, с който човек се взира в нещо абсурдно. Все едно чаша внезапно е проговорила. Или котката е разтворила вестника и е започнала да чете.
— Какво значи „няма да тръгнеш“? — гласът му се изостри. — Билетите са купени. Хотелът е платен. Три месеца го обсъждахме това!
— Ти го обсъждаше — поправи го тя тихо.
— Ние! — раздразнено я прекъсна той. — Всичко правехме заедно! Аз се съсипвах от работа, като кон! Заслужил съм тази почивка!
— Ти си я заслужил — съгласи се Ралица без колебание. — Затова тръгвай.
Преслав се отпусна на стола и прокара длани по лицето си. Този жест ѝ беше до болка познат. Сега щеше да реши, че тя се лигави. Че я боли глава. Че хормоните ѝ играят номера. Или че просто има „лош ден“. После щеше да започне да я убеждава — първо меко, после настойчиво, накрая с натиск.
— Ралица — заговори той умишлено равномерно. — Не разбирам какво става. Вчера всичко беше прекрасно. Вечерята мина идеално. Какво се обърка?
— Нищо не се е случило.
— Тогава защо се държиш така?
Тя можеше да спомене речта. Да му каже как изброи всички, но не и нея. За подноса в ръцете ѝ. За двадесет и петте години, които беше разтворила в служба на неговата кариера. Но замълча. Това щеше да звучи дребнаво. Като упрек за неподарен букет.
Той нямаше да разбере. Щеше да махне с ръка, да каже, че е забравил, че се е вълнувал, и че „другия път“ непременно ще я спомене.
— Уморена съм — каза тя просто.
— Именно затова заминаваме! — оживи се той. — Море, слънце, никакви задължения. Аз го уредих за нас двамата.
„За нас двамата.“ Ралица едва сдържа усмивка. Хотела той беше избрал по отзивите, които тя му превеждаше. Полета тя резервира. Визите — пак тя. И този път тя щеше да подрежда куфарите. „За нас“.
— Аз оставам — повтори тя.
Лицето на Преслав се смрачи.
— Добре. Да кажем, че си изтощена. Но защо точно сега? Защо не каза по-рано? Можехме да отложим!
Защото по-рано не разбирах, мина през ума ѝ. Все ѝ се струваше, че още малко и нещо ще се промени. Ето, ще мине защитата — ще олекне. Ето, ще получи назначението — ще си отдъхне. Ето, ще дойде отпуската — и най-сетне ще я погледне и ще каже „благодаря“.
Нямаше да го каже.
— Замини сам — произнесе тя.
— Сам ли? — подскочи той. — Сериозно ли говориш? Аз съм изцеден, имам нужда от подкрепа, а ти ми предлагаш да летя сам?
Подкрепа. Любимата му дума. Подкрепа му трябваше винаги — преди защита, преди лекция, преди поредното признание. Подкрепа означаваше тя да е до него, да го гали, да го уверява, да се възхищава. Да повтаря, че е талантлив, че е изключителен, че всички му завиждат.
— Преславе — обърна се тя към него с онова обръщение, което не беше използвала от години. — Тръгвай. Наистина ти трябва почивка.
Той се взираше в нея, опитвайки се да я разчете. За двадесет и пет години така и не се беше научил. А и никога не беше положил усилие. Тя винаги беше удобна. Надеждна. Функционална. Като уред. Като часовник.
— Да не би да си намислила развод? — изтърси внезапно той.
Ралица се смути. За развод не беше мислила. В главата ѝ имаше само едно ясно усещане — че не иска да тръгва. Не иска да подрежда куфари. Не иска отново да заема мястото, което ѝ е отредено, и да продължи да мълчи, сякаш всичко е наред.
