На прага стояха двама непознати мъже, облечени в безупречно изгладени тъмни костюми, с тънки кожени папки под мишница.
— Росица Калинова у дома ли е? — обърна се по-възрастният от тях с официален тон. — Представляваме управлението на завода за метални конструкции „Леся Украинка“. Наложително е да обсъдим спешни въпроси, свързани с производството.
Радослав Калинов погледна жена си с открито недоумение. Каква връзка би могла да има съпругата му, която преподаваше в началното училище, с мащабно индустриално предприятие?
— Заповядайте — отвърна спокойно Росица и направи крачка встрани, за да ги покани вътре.
От стаята си се появи Жанета Ковач, все още по халат, с ясно изписано раздразнение по лицето.
— Какви са тези посещения по тъмно? — промърмори тя недоволно.
— Г-жо Калинова, имаме сериозен проблем с документацията — поде делово по-възрастният мъж. — Счетоводството настоява за вашия подпис върху списъците за премиите на персонала. Без вашето одобрение нямаме право да извършим плащанията.
Радослав наблюдаваше сцената като зрител в театър. Съпругата му, завод, бонуси за работници — всичко звучеше абсурдно.
— Колко души са включени? — попита Росица с уверен глас.
— Триста и двадесет служители. Общата сума възлиза на два милиона и осемстотин хиляди лева.
— Одобрявам — отвърна тя без колебание. — Преведете средствата чрез счетоводството до края на седмицата.
Тя взе документите, прегледа ги внимателно и положи подписа си. Мъжете благодариха учтиво и напуснаха апартамента.
В жилището се настани тежка, почти осезаема тишина.
— Какво, по дяволите, беше това? — изрече дрезгаво Радослав.
— Работни въпроси — каза Росица, докато си наливаше чай.
— Какви работни въпроси? Ти си учителка!
— Да, учителка съм. И още нещо.
Жанета Ковач бавно се отпусна на стола, лицето ѝ пребледня.
— Не ми казвай, че работиш в завода — прошепна Радослав.
— Не работя там — поклати глава Росица. — Аз съм собственикът.
— Собственик на какво?
— На завода за метални конструкции „Калинин“. Същият, в който ти си назначен като началник смяна.
Радослав усети как подът сякаш се разклати под краката му. Мястото, където всеки ден ходеше на работа, откъдето получаваше заплатата си и уважението на колегите — принадлежеше на жена му.
— Това е невъзможно — прошепна Жанета.
— Напълно възможно — Росица извади от чантата си папка. — Завещание от дядо ми. Той почина преди пет години и ми остави предприятието. Тогава още не бях твоя съпруга.
Свекървата грабна документите с треперещи пръсти. Печати, подписи, регистрационни номера — всичко изглеждаше изрядно. Росица Калинова фигурираше като единствен собственик на предприятие с уставен капитал от двеста и петдесет милиона лева.
— Защо никога не каза нищо? — Радослав се строполи на дивана.
— А защо беше нужно? Ти винаги си се смятал за самостоятелен и работлив мъж. Способен да издържа семейството си. Нали точно това твърдеше майка ти вчера?
Росица разлистваше документите с равнодушието на човек, който говори за времето. Удостоверения за доходи, банкови извлечения, отчети на управата — цифрите бяха впечатляващи.
— Значи през цялото това време ти… — Радослав не успя да довърши.
— Получавах дивиденти от завода. Не кой знае колко — около петнадесет милиона лева годишно чиста печалба.
Жанета Ковач се хвана за гърдите. Петнадесет милиона на година — от жената, която предната вечер беше наречена паразит и унижавана пред роднините.
— А ти въпреки това ходиш да преподаваш? — изуми се Радослав.
— Обичам децата. Заплатата ми от училището отива за благотворителност — подпомагам многодетни семейства, купувам учебници, плащам екскурзии.
Тя прибра документите обратно. Движенията ѝ бяха спокойни и премерени.
— Радослав, знаеш ли всъщност колко получаваш в завода? — попита тя с привидна невинност.
— Четиридесет и пет хиляди — отвърна той неловко. — Това е основната ми заплата.
— А премиите, допълнителните възнаграждения, тринадесетата заплата — всичко това ти доплащам лично аз. Така че реално получаваш около осемдесет хиляди на месец.
Радослав остана безмълвен. Три години се беше гордял с успехите си, а истината се оказа съвсем друга.
— Защо го направи? — прошепна Жанета Ковач със злоба в гласа, без още да подозира какъв отговор я очаква.
