В шкафа на антрето имаше само стари неща. Един износен шлифер – лек, летен. Тънка ветровка за пролет или ранна есен. Гумени ботуши. Нищо, абсолютно нищо, което човек би облякъл, за да излезе навън в края на декември, при този студ.
Върнах се обратно в стаята, вече с неприятно стягане в слепоочията. И тогава погледът ми се спря на нещо, което преди това бях пропуснала.
Картичка.
Новогодишна – с нарисувана елха, снежинки и златист надпис. Евтина, от онези, които се продават по будките за вестници. Лежеше на масата, точно до синя химикалка с махнато капаче, сякаш някой току-що е писал и е станал рязко.
Вдигнах картичката и я обърнах.
„Скъпа… прости ми за всичко. Аз бях…“
И до там. Изречението се прекъсваше внезапно. Почеркът беше неравен, прибързан, буквите – сякаш настигали мислите. Последната „а“ беше размазана, като че ли ръката е трепнала или някой я е дръпнал.
Все едно писането е било прекъснато.
Все едно е започнала да пише… и нещо се е случило.
Пръстите ми започнаха да треперят. Прочетох отново. После пак. „Скъпа…“ – до кого беше адресирано това? До мен? До Преслав Атанасов? До някоя стара приятелка? „Прости ми за всичко. Аз бях…“ – каква? Виновна? Студена? Неправилна? Жестока?
Какво, по дяволите, се беше случило тук?
Върнах картичката на мястото ѝ внимателно, с два пръста, сякаш беше доказателство. Огледах стаята още веднъж, бавно и методично. Нямаше следи от борба. Нямаше хаос. Нито обърнати мебели, нито счупени предмети. Всичко беше подредено: секцията, диванът, креслото, малкото килимче на пода.
Само стопанката липсваше.
Излязох на площадката. От съседния апартамент се носеше миризма на пържена риба, а отвореният телевизор бълваше някакво празнично предаване. Натиснах звънеца.
Отвори жена около шейсет и пет годишна – пълна, с пъстър престилник и зачервено от жегата лице. Говореше набързо, като че ли всяка секунда ѝ беше ценна и я чакаше тенджера на котлона.
– Какво има? А, вие сте за Радка, нали? Снахата. Виждала съм ви няколко пъти. Ама тя май излезе.
– Кога е излязла? – опитах се да запазя спокоен тон, но гласът ми ме предаде.
– Още сутринта. Към единайсет, някъде там. Чух тропане по вратата ѝ – силно, настойчиво. Надникнах – някакъв мъж стоеше. После тя отвори и той влезе.
– Какъв мъж?
– Ами… не го огледах хубаво. Обикновен. На около четирийсет, може би малко повече. С тъмно яке, с шапка. Гърба му видях, лицето – не.
– Видяхте ли я да излиза после?
– Не, това не. Рибата ми загаряше, та се върнах в кухнята. После всичко утихна – нито гласове, нито стъпки. Помислих си, че е някой близък. Празници са все пак.
– Не е ли викала? Не е ли искала помощ?
Съседката ме погледна искрено учудено.
– Че защо да вика? Казвам ви – сигурно познат. Тя сама му отвори.
– А след това? Видяхте ли ги по-късно?
– Не. Аз си мих чинии, после полегнах. Като станах, беше тихо. Реших, че са излезли заедно – да пазаруват или нещо такова.
Благодарих ѝ и тръгнах надолу по стълбите. Осемдесет и четири стъпала – коленете ми се обадиха, но умората не достигна до съзнанието ми. Имаше само онзи студен полъх по гърба и тежестта в гърдите, която ставаше все по-силна.
Навън вече се смрачаваше. Тридесет и първи декември, малко преди седем вечерта. Уличните лампи светеха в жълто, по прозорците премигваха гирлянди, а някъде в далечината гръмна първата пиратка – нетърпелив поздрав за Новата година.
А аз стоях пред входа на старата панелка и нямах представа какво да направя.
Мъж. Какъв мъж? Радка Рилска никога не беше споменавала за друг човек до себе си. Тя беше вдовица от шест години – откакто Горан Рилски почина внезапно от инфаркт, у дома. Тогава се обади на Преслав Атанасов през сълзи, ние пристигнахме веднага и за първи път я видях не хладна и дистанцирана, а смазана, объркана, сякаш се беше смалила. И дори тогава не ми позволи да я прегърна. Отдръпна се. „Недей. Ще се справя.“
Оттогава живееше сама. Така поне си мислех. Никой около нея. Само Преслав – един разговор месечно. И аз – формално обаждане всяка Нова година.
А днес, в единайсет сутринта, някой е дошъл при нея. Тя е отворила. Доброволно. И сега я няма. Вратата е отключена. Телефонът – оставен. Картичката – недовършена.
„Прости ми за всичко. Аз бях…“
Извадих телефона си и набрах 112.
В районното управление миришеше на влага, хартия и нещо кисело – като сварено зеле или старо пране. Дежурният полицай, който се представи като Валентин Овчар, седеше зад бюро, затрупано с папки, и ме гледаше с уморено безразличие. Тридесет и първи декември, малко след осем, празникът чука на вратата, а пред него стои жена с неясна история.
Беше към петдесетте, едър, с подпухнало лице и зачервени от недоспиване очи. Униформата му беше смачкана, едно копче на корема – разкопчано. На бюрото – наполовина изяден сандвич с колбас и изстинал чай в стъклена чаша.
– Значи… изчезнала е свекървата ви – каза бавно, сякаш подбираше всяка дума.
– Да. От обяд не отговаря. Апартаментът е отворен. Всичко е вътре – вещи, телефон.
– Кога за последно говорихте с нея?
Запънах се. Кога всъщност?
– Може би… преди две седмици.
Той ме погледна с леко повдигнати вежди. Две седмици тишина, а сега – сигнал за изчезване?
– Но днес ѝ звънях няколко пъти – побързах да добавя. – Тя винаги вдига. Винаги. Ако не може да говори, поне казва, че ще се обади.
– На колко години е?
– Шейсет и четири.
– Пълнолетен човек. Има право да отиде където пожелае.
– Но е оставила телефона си! – не издържах. – Тя никога не излиза без него. Никога.
Той въздъхна, прокара ръка през очите си и отмести сандвича.
– Разбирам притеснението ви. Но нека мислим трезво. Шейсет и четири години, не е дете. Няма данни за насилие. Няма кръв. Няма безпорядък. Възможно е да е отишла при приятелка, роднини… Или този мъж да е близък и да са заминали някъде за празниците. Вила, почивна станция, кой знае.
– Тя щеше да каже.
– Сигурна ли сте? – той сви рамене. – Самата вие казахте, че не сте разговаряли две седмици. За това време в живота на човек може да се промени много, а аз го слушах, усещайки как думите му ме удрят все по-болезнено, защото формално нямаше как да му възразя.
