Разводът беше финализиран след три месеца. Пламен звъня, молеше за прошка, но аз не отговарях. Получих половината от продажбата на апартамента. Наех малко помещение в центъра и сложих табела: „Ателие Милена“.
Първата поръчка дойде от Илиян — униформи за сервитьори. След това поръчките заваляха една след друга. Работех, шиех, приемах клиенти. Наех помощничка — едно момиче на име Светлана.
Пламен се обади още веднъж, година по-късно. Гласът му беше пиянски, жалък.
— Милена, сбърках. Майка ми живее с мен, всеки ден ме тормози, загубих си работата. Хайде да се съберем пак?
— Не, Пламене.
Затворих телефона и повече не мислех за него.
Ателието работи добре, има опашка от клиенти. Наскоро се запознах с Христо — директор на фабрика, който поръча работно облекло. Срещаме се спокойно, без бързане и без обещания. Нарича ме по име. Не ме нарича мишка.
Понякога си спомням онази вечер в „Тихия Дон“. Как вървях през залата, как гледах Пламен и как оставях плика на масата. И разбирам — това не беше краят. Това беше началото.
Наскоро срещнах Анна в магазина. Тя се обърна настрани. Не я повиках по име. Защо? Живеем в различни светове.
Вчера Илиян дойде в ателието, седна и изпихме чай.
— Е какво ще кажеш, Милена? Съжаляваш ли?
Погледнах през прозореца. Навън пролетта е тук — слънце и живот.
— Нито секунда, Илиян.
Той кимна одобрително.
— Така трябва.
— Човек трябва да съжалява за това, което не е направил — а не за това, което е направил.
Когато си тръгна, се върнах към работата си. Шиех рокля за булка — младо момиче с очи пълни със щастие по време на пробата. Гледах я и си мислех: дано след двадесет години тя не трябва да блокира карта и да стои в ресторант да доказва правото си на уважение.
Но това е нейният живот. Нейният избор.
А моят е друг — и ми харесва такъв какъвто е.
Сивата мишка умря онази вечер в „Тихия Дон“. А аз се родих наново — истинската аз; тази която вече не се страхува да хапе когато я притискат до стената; която знае цената си; която никога повече няма да даде картата си просто така сляпо доверявайки се на думи.
Сутринта Христо ще мине да вземе поръчката си. Ще изпием чай и ще поговорим за платове и кройки; може пак да ме покани у тях на вечеря; може би ще приема… или ще кажа че съм заета — имам спешна поръчка.
И това ще бъде моето решение — само мое!
Вече не съм онази жена която реже хляб мълчаливо със сведени очи към пода.
Аз съм тази която влиза в залата с високо вдигната глава.
И това е най-добрата версия на мен самата!
