— Е, Галина, вече си богата наследница — Людмил се отпусна назад в креслото и се разсмя толкова гръмко, че нотариусът се намръщи. — Триони ти се паднаха, стари рендета. Можеш да отвориш работилница или да ги дадеш за скрап, ако имаш късмет.
— Людмил, не ме разсмивай — Христина прикри устата си с длан, но смехът ѝ пак избиваше между пръстите. — Представям си как сега ще мъкнеш този сандък из града. Галина, да ти извикам хамали? Или сама ще се справиш със съкровището си?
Ноктите ѝ бяха лакирани в яркорозово, косата ѝ накъдрена на вълни, а от нея се носеше сладникав парфюм. Притискаше се до Людмил с рамо, показвайки на всички чия е. Галина седеше срещу тях със старо сиво палто и ръце върху коленете. Гледаше през прозореца как ноемврийският дъжд размива града в сиво петно и мълчеше.
Нотариусът покашля и отново зарови носа си в документите.
— Съгласно завещанието на покойния, на Людмил преминава къщата с двора в частния квартал и спестяванията по сметката му. На Галина — дървен сандък с инструменти, спестовна книжка на нейно име от хиляда деветстотин осемдесет и седма година и запечатан плик. Пликът трябва да бъде отворен тук пред всички страни.
— А това пък защо? — Людмил вече прелистваше документите за къщата и плъзгаше пръст по редовете. — Какъв още плик? Баща ми съвсем ли е бил зле накрая?
— Такава е волята на покойния — нотариусът подаде през масата към Галина жълтеникав плик със сургучен печат.
Христина прошепна нещо на ухото на Людмил и той се усмихна криво и кимна. Тя продължи вече по-високо:
— Людмиле, хайде да продадем тази къща веднага – ще стигне за апартамент в центъра, а ще останат пари и за кола! Или направо да заминем за Слънчев бряг – там имотите поскъпват.
Галина разчупи сургуча и разгърна листа. Почеркът на тъста беше едър и неравен; буквите подскачаха по редовете. Първият ред я удари като юмрук под лъжичката – всичко ѝ се размаза пред очите.
„Галинче, знаех всичко. За Христина. За това как той те напусна още докато бях жив на легло. За това как ти носеше последните левове за моите лекарства, а той обикаляше ресторантите с новата си изгора.“
Галина работи тридесет и две години в хлебарницата; последните петнадесет гледаше тъста си. Мъжът ѝ не идваше при баща си – казваше, че не може да гледа такова нещо, сърцето му не издържа. Но за риболов с приятели сърцето му издържаше чудесно; както и за седянките по кафенетата.
Галина сменяше чаршафите, обръщаше стареца в леглото, четеше му вестници когато зрението му отслабна; броеше стотинките за лекарства. А Людмил броеше колко време остава до свободата му.
Тъстът беше мълчалив човек – все недоволен; рядко казваше „благодаря“. Но месец преди края я повика при себе си и я помоли да донесе стария дървен сандък от килера. Дълго ровичка вътре между длетата и рендосвачките; после извади еднамачкан плик.
— Галинче… ти си добра жена — погледът му беше мек за първи път през всичките тези години.— Не като него… Всичко ще уредя както трябва – само ни дума на Людмил!
След седмица при тях дойде нотариусът: старецът надиктува завещанието си; а Галина подписа някакви документи като свидетел без много-много да чете какво пише там… И след още три седмици тъста го нямаше вече…
