— Не знам. Но ще го направя без вас тримата.
Той обикаляше из кухнята, размахваше ръце:
— Това е лудост! Заради глупави думи на възрастна жена да се разрушава семейство!
— Семейство? — Мария остави чашата. — Какво семейство, Димитър? Къде виждаш семейство?
— Нали… живеем заедно…
— Живеем. Като съседи в обща квартира. Ти работиш, аз работя. Вечер се срещаме, гледаме телевизия. През уикендите ходим при родителите ти, където аз се преструвам на благодарна, че ме търпят.
Димитър седна:
— А какво не е наред? Нормален живот.
— За теб нормален. А аз се изморих да бъда никоя.
Телефонът звънна. Елена.
— Недей да вдигаш — помоли Димитър.
Мария взе слушалката:
— Ало.
— Мария, мила! Димитър вкъщи ли е? Исках да разбера как сте.
— Добре сме. Развеждам се с вашия син.
Мълчание. После:
— Какво? Какво говориш?
— Това, което искахте да чуете. Освобождавам ви от мен сама.
— Мария, не разбирам…
— Ще разберете. Поздравете Георги от мен.
Тя затвори телефона. Димитър я гледаше ужасено:
— Защо ѝ каза?
— А защо да крия? Нека се радва.
След половин час Елена пристигна като буря. Влетя в апартамента без да почука:
— Какво става тук? Димитър, обясни веднага!
— Мамо, не сега…
— Мария! — обърна се тя към снаха си. — Какво си намислила? Полудя ли?
Мария спокойно седеше на масата:
— Напротив. Най-сетне проумях истината.
— Заради какво? Димитър те обиждал ли е?
— Димитър ме пренебрегваше. А вие планирахте да се отървете от мен.
Елена пламна от срам:
— Кой ти каза такова нещо?
— Вие самата. През нощта. В кухнята.
— Подслушвала си?
— Отидох за вода и чух как ме наричате баластра.
Възрастната жена погледна сина си:
— Мария, не си разбрала правилно… Притеснявам се за Димитър, той е нещастен…
– Мамо, стига – изведнъж каза Димитър.
Елена го изгледа изненадано:
– Стига какво?
– Стига лъжи. Да, искахте да се разведем с Мария. Да, слушах ви и мълчах – както винаги досега.
– Димитре!
– А сега Мария сама реши всичко – и постъпи правилно.
Мария погледна съпруга си учудено – за първи път от петнадесет години той каза истината на майка си.
– Но вече е късно – добави тя тихо.
Димитър кимна:
– Разбирам те напълно.
Елена нервно крачеше между тях:
– И двамата сте полудели! Мария, извинявам ти се ако съм казала нещо нередно!
– Благодаря ви. Но решението ми е окончателно.
След месец съдът официализира развода им. Апартамента разделиха по равно; Мария продаде своя дял на Димитър и парите ѝ стигнаха за едностаен в друг квартал на града.
Новият апартамент беше малък, но светъл и уютен; Мария подреди цветята по перваза и окачи любимите си картини по стените.
За първи път от много години тя правеше това, което желае: гледаше филмите които харесва; ядеше когато ѝ се яде; никой не критикуваше избора ѝ или навиците ѝ повече.
Димитър звънеше през първите няколко седмици: молеше я да се върне и обещаваше разговор с родителите си; Мария му отговаряше учтиво и кратко – после обажданията спряха напълно.
Приятелките ѝ недоумяваха: как може да напуснеш осигурен съпруг? Отговорът на Мария беше прост – оказа се че парите не могат да заменят уважението към теб като човек…
На четиридесет и една започна нов живот – без Георги-мълчугана свекър (който винаги мълчеше), без ехидната Елена свекърва и без нерешителния съпруг-мямла…
Трудно ли беше? Да.
Самотно ли беше понякога? Случваше се.
Но за първи път от много години насам Мария вече не беше баластра – а просто себе си.
И това струваше всички трудности на света…
