— Но Виолета вече е обещала на момчетата, че ще ги заведе на море. Нима за свои хора не можеш да отделиш поне една стая?
— Къщата се отдава цялата — отвърна Гергана. — Хората плащат, за да почиват спокойно и самостоятелно, а не да делят покрива с мои роднини.
— Значи чуждите вече са ти по-важни от семейството?
Гергана не пожела отново да влиза в същия разговор. Беше ѝ пределно ясно, че когато на възрастни хора им се каже два пъти направо, това би трябвало да е напълно достатъчно.
Само че през юли стана ясно, че Антон и Виолета изобщо не са приели отказа ѝ като окончателен.
За тях думите ѝ не бяха означавали категорично „не“, а по-скоро начало на пазарлък.
Пред портата се появиха пет куфара.
На трети юли Антон, Виолета, двамата им синове и майка ѝ все пак пристигнаха пред къщата.
Бяха натоварили със себе си пет големи куфара, две пътни чанти, няколко торби с храна и дори сгъваем стол.
Антон се принуди да остави колата до оградата на съседите, защото в двора вече беше паркиран автомобилът на хората, които напълно законно бяха наели къщата.
Дори само гледката наоколо показваше достатъчно ясно, че мястото не е свободно.
На простора висяха чужди хавлии. До стъпалата бяха оставени детски плавници. Върху верандата лежеше разтворена книга.
Но тези очевидни следи от чуждо присъствие изобщо не впечатлиха Виолета.
По някаква своя логика тя беше решила, че непознатото семейство просто трябва да си събере багажа и да освободи поне част от къщата за роднините на Гергана.
Жената, която беше наела имота, държеше телефона пред себе си.
Чрез видеовръзката Гергана виждаше съвсем ясно цялата група зад портата.
Майка ѝ демонстративно беше извърнала лице настрани. Антон стоеше намръщен и мълчалив. Виолета продължаваше да стиска дръжката на единия куфар, издърпана докрай.
— Гергана, обясни им, че сме ти роднини — настоя Виолета. — Ние изминахме повече от хиляда километра дотук.
— Казах ви два пъти, че до септември къщата е изцяло заета.
След тези думи настъпи няколкосекундно мълчание.
През телефона Гергана чуваше бръмченето на помпа някъде зад съседната ограда и стърженето на колелцата на куфар по чакъла — по-малкият ѝ племенник, понеже нямаше какво да прави, го търкаляше напред-назад.
Пръв проговори Антон.
— Тоест ти наистина очакваш сега просто да се обърнем и да си тръгнем?
— Очаквам да си намерите друга квартира — каза Гергана. — Пристигането ви не е съгласувано с мен.
Виолета пристъпи по-близо до портата.
Жената от другата страна обаче държеше металното резе здраво и очевидно нямаше никакво намерение да отваря.
— Добре тогава, нека поне една спалня да ни освободят — заяви Виолета. — Все някак ще се настаним. Няма да им стане нищо, ако малко се посвият. А ти после просто ще им върнеш част от парите.
Наемателката, застанала зад портата, погледна объркано към екрана на телефона. Зад гърба ѝ, на верандата, стоеше синът ѝ и притискаше надуваема топка към гърдите си.
— Никой няма да бъде местен или гонен оттам — произнесе Гергана спокойно. — Вашата резервация е оформена и потвърдена за цялата къща. Капарото е платено, а днес получих и останалата сума. Не отваряйте портата. Ако тези хора продължат да ви притесняват, веднага ми се обадете.