Смачканите две банкноти по двайсет лева се плъзнаха по покривката и спряха точно в лепкавото петно от разлят плодов сок. Хартията веднага попи течността, потъмня и заприлича на мръсен парцал.
— Вземай, вземай — гласът на баща ми, Данаил Николаев, прогърмя над масата и заглуши звъна на кристалните чаши. — За такси ще ти стигнат. А колата е по-нужна на Силвия. Тя е представителното момиче в семейството, лицето на фирма „Столичен дом“. А ти… ти и толкова не заслужаваш!
В банкетната зала на луксозния ресторант за миг настъпи такава тишина, че от кухнята ясно се чу как нещо се счупи. Роднини, доставчици, важни клиенти — всички застинаха с вилици във въздуха. Майка ми нервно приглаждаше салфетката до чинията си и упорито избягваше погледа ми. Силвия, по-малката ми сестра, нарочно въртеше на пръста си ключовете с кожен ключодържател — ключовете от чисто белия джип, който баща ни току-що ѝ беше подарил пред всички „за безценния ѝ принос към развитието на марката“.
Сведох очи към ръцете си. Колкото и да ги бях търкала преди банкета, под ноктите ми все още личеше тънка тъмна линия — дървесен прах. Кожата на дланите ми беше суха, загрубяла от постоянното пипане на лакове, фурнир и материали. Десет години. Цели десет години бях прекарала между цеховете, бях дишала стружки, карала се с хамали, следила доставки и броила до последния винт.
Когато баща ми започваше бизнеса, разполагаше само със стар гараж и няколко полуразбити машини. Аз бях тази, която намери майсторите дърводелци — онези истински специалисти, които и до днес държаха производството на крака. Аз, само преди три месеца, седях в офиса до два след полунощ, без да си тръгвам, за да подготвя документацията за търга за обзавеждането на нов хотелски комплекс.
А Силвия… Силвия преди две седмици беше завършила курс със звучното име „Личният бранд в детайли“. Нейният принос се изчерпваше с това, че пребоядиса стените в приемната в „пудрено розово“ и поръча нови визитки, на които шрифтът беше толкова дребен, че човек трябваше да търси лупа, за да прочете каквото и да било.
— Татко — казах аз и направих всичко възможно гласът ми да не трепне. — Наясно си, че търгът беше спечелен благодарение на мен, нали? Че спецификациите за видовете дървесина, изчисленията за влажността и цялата логистика ги изготвих аз, а не Силвия?
— Ох, Милена, моля те, не започвай пак със същата песен! — Силвия извъртя очи нагоре и с престорено отегчение намести диамантената си обеца.