След това Асен остана още дълго сам в колата.
Мислите му се връщаха назад — към последните години, към всички онези моменти, които уж бяха дреболии. Спомняше си как майка му подхвърляше хапливи забележки. Как Елица се преструваше, че не ги е чула. Как Калин и Таня неволно ставаха свидетели на всяка такава сцена.
А той все повтаряше едно и също:
„Не ѝ обръщай внимание.“
И точно тогава го прониза болезнено осъзнаване.
Понякога мълчанието ранява не по-малко от думите.
След седмица наближаваше рожденият ден на Калин. Снежана Петровна предварително се обади на внука си.
— Баба вече ти е купила подарък.
— Благодаря — отвърна той тихо.
— В колко часа да дойда?
Калин замълча за миг.
— Бабо…
— Какво има?
— Ако мама не е поканена…
Той въздъхна тежко, сякаш думите му тежаха повече, отколкото можеше да понесе.
— Тогава никой не е поканен.
Снежана Петровна се обърка.
— Какви са тези глупости?
— Не са глупости. Ти сама каза, че мама не е част от семейството. А за мен тя е най-близкият човек.
След тези думи разговорът прекъсна.
Снежана Петровна остана дълго неподвижна, с телефона в ръка. За пръв път от много години не почувства гняв.
А празнота.
Изведнъж разбра, че въпросът изобщо не е само в Елица. Със собствените си думи тя беше отблъснала именно онези, заради които подреждаше празничната маса.
А да поправи това се оказа много по-трудно, отколкото да изпече най-вкусния сладкиш.
Точно тогава Снежана Петровна за първи път реши да не чака някой да ѝ прости, а сама да направи крачка към семейството си.
Част трета
Мина почти седмица.
Няколко пъти Снежана Петровна набира номера на Елица, но всеки път прекъсваше, преди да чуе сигнал. Не намираше смелост да заговори.
Гордостта я спираше.
„Защо аз трябва да се извинявам? Аз съм по-възрастната. Аз съм майка му“, убеждаваше се тя.
Но пред очите ѝ непрекъснато изплуваше онази неделна маса.
Дванадесет чинии.
Любимите печива на Калин.
Тортата, която Таня толкова обичаше.
И празните столове.
За първи път от години празничният обяд не беше нужен на никого. Не защото храната не беше вкусна. А защото на тази маса не се беше намерило място за най-важния човек за децата — тяхната майка.
В навечерието на рождения ден на Калин Асен отиде при майка си.
— Трябва да поговорим.
Тя веднага усети, че този разговор няма да бъде лек.
— Пак ли за Елица?
— Не. За нас.
Той седна срещу нея.
— Помниш ли как татко казваше, че семейството може да бъде разрушено само с една дума?
Снежана Петровна извърна лице.
— Не преувеличавай.
— Не преувеличавам. Това е истината.
За пръв път говореше спокойно, без раздразнение и без повишен тон.
— Години наред мълчах. Когато критикуваше жена ми. Когато се подиграваше на работата ѝ. Когато казваше на децата, че майка им нищо не разбира. Убеждавах се, че така е по-лесно. Но се оказа, че моето мълчание е изглеждало като съгласие.
Свекървата рязко остави чашата върху масата.
— Значи сега само аз съм виновна?
— Не. И аз съм виновен. Защото позволявах това да продължава.
Тя го погледна с неподправено изумление.
Такъв разговор между тях никога досега не беше имало.
В деня на рождения ден на Калин в дома на Елица се събраха само най-близките. Децата украсяваха стаята с балони. Елица беше изпекла шоколадова торта. От кухнята се носеше аромат на ванилия и канела.
Въпреки усмивките тя разбираше, че синът ѝ чака само едно.
Обаждане от баба си.
Но телефонът мълчеше.
Около час преди празненството звънецът на вратата прозвуча неочаквано. Калин пръв хукна да отвори.
На прага стояха Асен и Снежана Петровна.
Този път в ръцете на свекървата нямаше огромен пакет с подаръци, както обикновено. Държеше малък букет от маргаритки — любимите цветя на Елица.
Всички замълчаха изненадано.
Снежана Петровна пристъпи напред и погледът ѝ се спря върху снаха ѝ.