— … това е твоята зона.
— Значи отказваш да ми помогнеш? — уточни Ралица, като го гледаше право в очите.
— Не отказвам — проточи Филип, сякаш обясняваше нещо очевидно на дете. — Просто не виждам причина. Всеки си има своите задължения. Ти не се месиш в моята работа, нали?
— Филип, това е НЕСПРАВЕДЛИВО! — не издържа тя.
— Животът по принцип не е справедлив — произнесе той с вид на човек, казал голяма мъдрост, и отново потъна в телефона си.
Разговорът приключи със скандал. Ралица му крещеше, че е мързелив егоист, а Филип нарече всичко това истерия и женски капризи. Накрая тя тръшна вратата на спалнята, а той остана да преспи на дивана.
Мина седмица след онази караница. Ралица продължи да върти домакинството, но с всеки изминал ден в нея се натрупваше все повече гняв. Ставаше в шест сутринта, приготвяше закуска, оправяше се набързо и тръгваше за работа. Вечер се прибираше около седем, готвеше, подреждаше жилището, миеше, прибираше. През уикендите я чакаха прането, гладенето и голямото чистене. А Филип през цялото време се държеше като някакъв господар: искаше храната да е навреме, ризите да са чисти, панталоните — изгладени.
— Рали, къде са ми сивите чорапи? — провикна се веднъж от спалнята.
— В скрина, второто чекмедже! — отвърна тя от кухнята, докато разбъркваше супата.
— Няма ги там!
— Там са, погледни по-внимателно!
— Казвам ти, че ГИ НЯМА! Пак си разместила всичко!
Ралица остави лъжицата, отиде в спалнята, отвори чекмеджето и извади чорапите, които лежаха най-отгоре. Филип дори не се извини. Просто ги грабна от ръката ѝ и продължи да се облича, сякаш нищо не се беше случило.
Една вечер, докато тя миеше съдовете след вечеря, а съпругът ѝ, както обикновено, се беше разплул на дивана, нещо в нея окончателно се скъса. Погледът ѝ се плъзна по купчината мръсни чинии, по разхвърляните от него дрехи, после се спря върху самия Филип — сит, доволен и напълно убеден, че светът е подреден точно както трябва.
— Знаеш ли какво, Филип — каза тя и избърса ръцете си в кухненската кърпа. — Повече така не мога.
— Сега пък какво има? — измърмори той с досада.
— Омръзна ми да бъда твоя прислужница — произнесе Ралица твърдо. — Или започваш да участваш в домакинството, или…
— Или какво? — прекъсна я той с насмешка. — Ще си тръгнеш? Хайде стига, Рали. Къде ще отидеш?
— Ще видиш — отвърна тя спокойно, но в гласа ѝ имаше нещо, което го накара да я погледне по-внимателно.
На следващия ден Ралица вече беше взела решение. Щом Филип беше убеден, че домът е изцяло нейна отговорност, нека опита да поживее без тази „отговорност“. Тя спря да готви за двама — хранеше се близо до работата си. Престана да пере дрехите му, да глади ризите му и да прибира след него.
Първите два дни Филип караше на сандвичи и дори не забеляза истински промяната. На третия обаче избухна:
— Рали, какво става тук? Защо хладилникът е празен?
— Не знам — сви рамене тя. — Може би защото никой не е купил продукти.
— Ами купи!
— Защо аз? На мен не ми трябват. Ям навън, докато съм на работа.
— А аз? Аз гладен ли да ходя?!
— Това вече е твой проблем, Филип. Отиди до магазина и си вземи храна.
— Това е ТОРМОЗ! — изрева той. — Това е твое задължение!
— НЕ — каза Ралица хладнокръвно. — Не е мое задължение. Не съм ти икономка. Ако искаш да върша цялата домашна работа сама, започни да ми плащаш за нея.
Измина още една седмица. Филип първо се опита да я накара да го съжали, после започна да заплашва, а накрая обеща, че „ще помисли по въпроса“. Само че Ралица не отстъпи. Тя наблюдаваше как мъжът ѝ обикаля из апартамента в търсене на чиста риза, как се мъчи сам да изглади панталона си и прогаря плата, как дни наред яде само замразени полуфабрикати, защото друго не умееше да си приготви.
— Рали, стига вече! — примоли се той една вечер. — Прекрати този цирк!
— Това не е цирк — отвърна тя веднага. — Това е ЖИВОТЪТ. Същата реалност, в която аз живях през последните две години. Само че аз правех всичко това и за двама ни.
— Не ми се прави на мъченица! — избухна Филип.