— Ако ми беше казала по-рано… — промълви той приглушено.
— Казвах ти — пресече го Гергана. — Не веднъж, не два пъти. Десетки пъти. А ти все ми отговаряше едно и също: „прояви разбиране“ и „на мама ѝ трябва спокойствие“. Проявявах, Александре. Цели шест месеца. Но днес стигнах до края.
Тя се изправи още по-изправена, сякаш в нея се бе появила някаква нова, твърда опора, и премести погледа си първо към мъжа си, после към свекърва си.
— Затова ще го кажа само веднъж. Оттук нататък условията са следните. Майка ти има един месец да си намери квартира и да се изнесе. Точно тридесет дни. В града има достатъчно жилища под наем. Ако ѝ трябват пари за капаро или за първия месец, готова съм да помогна. Но под един покрив повече няма да живеем.
— А ако не се съглася? — очите на Снежана Богданова се присвиха. Маската на оскърбена и безпомощна възрастна жена се свлече от лицето ѝ и под нея се показа истинската ѝ злоба. — Ще ни изхвърлиш навън? Мен и сина ми? Посред ноември? Искаш хората да говорят, че си изгонила стара жена от дома си?
— Не — отвърна Гергана съвсем спокойно. — Ще изгоня вас. А Александър, ако желае да бъде предан син, може да тръгне с вас. Още сега.
Лицето на Александър пребледня.
— Говориш сериозно?
— Напълно.
— Искаш да избирам между жена си и майка си? — в гласа му прозвуча обида, почти детска.
— Не — Гергана бавно поклати глава. — Искам да решиш какъв ще бъдеш — съпруг или мамино синче. Съпругът пази семейството си. Маминото синче пази прищевките на майка си. Половин година ти избираше второто. Сега ти давам възможност най-после да избереш първото.
Тя взе папката от масата и я притисна към гърдите си.
— Ако след месец Снежана Богданова още е тук, подавам молба за развод. И повярвай ми, съдът ще бъде на моя страна. Жилището не подлежи на делба, детето остава при майката. Ти ще си тръгнеш точно с онова, с което дойде. Адресната регистрация ще бъде прекратена. Оттам нататък сам ще си носиш последствията.
Снежана Богданова скочи от креслото. Чашата с чай се преобърна, течността заля чинийката и попи в края на одеялото.
— Ти изобщо разбираш ли какво съсипваш?! — извика тя. — Живяхте една година като хората, в мир и разбирателство, докато аз не дойдох! И сега заради една стая си готова да разбиеш брака си? Заради такава глупост?
— Това не е глупост — каза Гергана, без да отклони поглед от очите ѝ. — Това е моят син. И повече няма да позволя на никого да го превръща в нежелан човек в собствения му дом.
После се обърна към Александър.
— Казах каквото имах да казвам. Мисли.
Излезе от стаята и затвори плътно вратата след себе си.
В хола се разля тишина, толкова напрегната, че сякаш звънеше. Чуваше се само тежкото дишане на Снежана Богданова, която стискаше подлакътниците на креслото, и равномерното капене на вода от недобре затворения кран в кухнята.
Александър остана прав насред стаята, вперил очи в затворената врата.
— Тя няма да посмее — прошепна Снежана Богданова с треперещ глас. — Това е блъф. Жени на тридесет и шест не се развеждат току-така. Само ни плаши.
Александър не отговори.
— Александре!
Той бавно се обърна към майка си.
— Не знам — каза дрезгаво. — Никога не съм я виждал такава.
После се отпусна на дивана и обхвана главата си с ръце.
Така остана до късно през нощта. Снежана Богданова отдавна се беше прибрала в стаята си, като бе тръшнала вратата толкова силно, че полилеят в коридора леко потрепери. Гергана не се появи повече. Николай спеше, без да подозира нищо за бурята, която се бе разразила в хола.
В жилището цареше странна, почти неестествена тишина. Дори хладилникът в кухнята, който обикновено бръмчеше равномерно, сякаш бе замлъкнал и бе затаил дъх заедно с всички останали.
Александър отново и отново превърташе разговора в ума си. Виждаше лицето на Гергана — спокойно, твърдо, почти непознато. Чуваше думите ѝ за маминото синче. Именно това го болеше най-много. Никога не беше мислил за себе си по този начин. Той просто се грижеше за майка си. Нима в това имаше нещо лошо?
Но някъде дълбоко, в онази част от съзнанието му, която през последните месеци упорито бе заглушавал, се размърда неприятна мисъл: Гергана беше права. Нито веднъж не беше застанал зад Николай. Нито веднъж не беше казал на майка си: „Стига.“ Беше ѝ позволил да налага свои правила в чужд дом, защото така бе по-лесно, отколкото да спори с нея.
По-лесно беше да нарани жена си, отколкото да понесе истерията на майка си.
По-лесно беше да остави детето да вечеря в кухнята, отколкото да обясни на възрастна жена, че прекрачва граници.
Той закри лицето си с длани и пое дълбоко въздух.
Около полунощ една врата изскърца. Снежана Богданова се появи в коридора с дълъг халат и ролки в косата.
— Още ли не си легнал? — попита шепнешком и се приближи към него.
— Не.
— Александре — тя седна до него на дивана и хвана ръката му. — Нали разбираш, че тя само се прави на страшна? Никъде няма да те изгони. Жени на нейната възраст се вкопчват в мъжете си със зъби и нокти. На кого му трябва жена с чуждо дете?
Александър се намръщи.
— Мамо, не говори така за Николай.
— А какво толкова казах? — Снежана Богданова разшири очи с престорено недоумение. — Аз мисля за нея! Тя трябва да е благодарна, че изобщо я взе с дете от друг мъж. На твое място друг щеше сто пъти да премисли, преди да се обвърже. А ти…
— Мамо, стига.
Той го каза тихо, но в гласа му имаше такава твърдост, че Снежана Богданова млъкна насред думата.
— Ти… ти сериозно ли се страхуваш от нея? — попита тя объркано.
Александър стана от дивана и отиде до прозореца. Отвън ноемврийската нощ беше черна и влажна. В двора светеха само няколко улични лампи, а жълтеникавата им светлина се разпадаше на парчета в локвите по асфалта.
— Не от нея се страхувам — произнесе той глухо. — Страх ме е, че е права.
Снежана Богданова стисна устни и не каза нищо повече.
Сутринта започна така, както обикновено. Гергана приготви закуска на Николай. Момчето седеше в кухнята и ядеше каша, напълно несъзнаващо какво се беше случило предишната вечер. Гергана го гледаше и усещаше в себе си необичайно спокойствие. Страхът, който я бе мъчил месеци наред, беше изчезнал. На негово място бе дошла студена, ясна решителност.
Александър влезе в кухнята едва след като Николай вече беше тръгнал за училище. Изглеждаше зле — смачкан, небръснат, с тъмни кръгове под очите. Седна на табуретката и дълго мълча, преди да заговори.
— Мислих цяла нощ — започна той.
Гергана стоеше до печката и разбъркваше чая в чашата си. Не се обърна.
— И до какво стигна?
— Поставяш ме пред невъзможен избор — каза той задавено. — Това е майка ми. Не мога просто да я изхвърля зад вратата.
— Не искам да я изхвърляш — отвърна Гергана и най-после го погледна. — Искам да живее отделно. Както живеят милиони възрастни хора. Както живее моята майка, която е в друг квартал и не се опитва да превземе апартамента ни.
— Но тя няма жилище…
— Продаде го по собствено желание — напомни му Гергана. — Без да се посъветва нито с теб, нито с мен. Даде парите на дъщеря си. Това беше нейно решение. Сега трябва да приеме и последствията от него.
Александър замълча и заби поглед в масата.
— Добре — каза най-накрая. — Да приемем, че си права. Да приемем, че на мама наистина ще ѝ е по-добре да живее отделно. Но тя няма да си тръгне просто така. Познаваш я.
— Познавам я — кимна Гергана. — Затова казах: един месец. Ако за този месец не намери къде да отиде, тогава решението ще взема аз.
— Какво решение? — Александър вдигна очи към нея.
— Вчера го казах достатъчно ясно.
Той я гледа дълго, с тежък, уморен поглед.
— Променила си се — произнесе тихо.
— Не — Гергана поклати глава. — Просто спрях да мълча.
Денят премина в напрежение. Снежана Богданова не излезе от стаята си до обяд. Когато най-после се появи в кухнята, лицето ѝ беше едновременно надменно и обидено. Демонстративно не говореше с Гергана, обръщаше се единствено към сина си, сякаш снаха ѝ изобщо не съществуваше.
Към седем вечерта, докато Гергана подреждаше вечерята, свекървата влезе в хола, влачейки след себе си куфар. След нея вървеше Александър — в едната си ръка държеше плик с дрехи, а в другата пътна чанта.
Гергана остави чинията на масата и се изправи.
— Какво става?
— Тръгваме си — каза Александър, без да я погледне в очите. — Още тази вечер.
Снежана Богданова спря насред коридора и театрално притисна кърпичка към очите си.
— С багажа! По тъмно! Ех, благодаря ти, дъще.