— Ужасно съм изморена — проточи тя с дълбока въздишка и притисна пръсти към слепоочието си. — Николай, моля те, не дрънкай така с чиниите. На баба ти главата ще се пръсне.
Момчето застина с чинията в ръце. После я остави на масата толкова внимателно, сякаш порцеланът можеше да избухне от най-лекото докосване, и отстъпи две крачки назад.
Александър дори не вдигна поглед от телефона си. Само подхвърли през рамо:
— Заведи го в кухнята. Нека вечеря там. Искаме да хапнем на спокойствие.
Мълчанието се спусна над стаята като тежка завеса. Николай не възрази. Не се разплака. Не потърси с очи майка си, за да я помоли без думи да го защити. Просто взе чинията си, сведе глава и бавно тръгна към вратата — така, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света. Сякаш вече беше свикнал да го отпращат от общата маса.
Гергана остана неподвижна и проследи с поглед гърба му. Малките рамене, отпуснати надолу. Чинията, стисната в детските ръце. За първи път от много време не се опита да обяснява нищо на мъжа си. Не каза „добре“, не помоли Николай „да потърпи още малко“. Само стоеше и гледаше как синът ѝ се отдалечава, за да вечеря сам в кухнята на собствения си дом.
По-късно, когато Николай вече спеше, а Александър и майка му се бяха настанили в хола, Гергана остана в кухнята да прибира покупките. От телевизора се носеше приглушен шум, нечии гласове от вечерно предаване се смесваха с тракането на чаши, но въпреки това тя чу всяка дума.
— Сашко, докога ще продължава това? — достигна до нея мазният, жалостив глас на свекърва ѝ. — Вече половин година спя в преходната стая. Гърбът ме убива, нервите ми са съсипани. На мен ми трябва тишина, разбираш ли? Дайте ми голямата стая, преди съвсем да се залежа.
Гергана замръзна с кутия мляко в ръка. Сърцето ѝ заби глухо някъде високо, почти в гърлото. Тя зачака отговора на съпруга си. Очакваше да чуе твърдо „не“, да го чуе как спира майка си, как ѝ напомня, че говори за стаята на неговия доведен син.
Но вместо отказ се разнесе само тежка въздишка.
— Мамо, как да го изкарам оттам? Малък е още.
Не „не може“. Не „това е невъзможно“. А „как да го изкарам“ — сякаш ставаше дума за някаква организационна подробност, за задача, която просто трябва да се реши. Сякаш детето не беше част от семейството, а пречка по пътя към нечие удобство.
Гергана остави млякото на масата почти без звук. Коленете ѝ омекнаха, но в гърдите ѝ се надигна студена, безпощадно ясна мисъл. Изведнъж видя цялата картина — не на отделни случки, а като завършен, страшен пъзел. Домът ѝ, стъпка по стъпка, беше превръщан в място, където за сина ѝ няма място. Александър, когото тя бе смятала за опора, се оказваше не съпруг, а проводник на чужда воля. А самата тя, скрила се зад желанието да пази мир, беше предавала Николай ден след ден.
В този миг Гергана разбра нещо окончателно: или ще застане пред сина си сега, без отлагане, или завинаги ще изгуби правото да се нарича негова майка. Тя излезе от кухнята към коридора, изправи рамене и тръгна с решителност, която беше зряла в нея месеци наред.
Бутна вратата на хола и влезе, без да почука.
Александър седеше на дивана, протегнал крака върху ниската холна масичка. Снежана Богданова лежеше полусвита в креслото си, завита с одеяло, с чаша чай в ръка. На масичката имаше малка купа с бисквитите, които Гергана беше изпекла сутринта. Телевизорът работеше тихо — някакъв вечерен сериал вървеше на екрана, но никой не го гледаше.
И двамата обърнаха глави към нея. Александър свали краката си от масичката, явно усетил по лицето ѝ, че този път нещо не е както обикновено.
— Трябва да поговорим — каза Гергана с равен глас.
Снежана Богданова бавно остави чашата върху чинийката. Порцеланът иззвънтя отчетливо, почти остро, в притихналата стая.
— За какво? — попита свекървата, без да погледне снаха си. — Ако пак е за детето, аз съм изморена. Сашко, кажи ѝ.
— Гергана, хайде утре — започна Александър примирително. — Мама не се чувства добре, вдигнала е кръвно.
— Чух разговора ви — произнесе тя, без да помръдне от мястото си.
В хола настъпи такава тишина, че през прозореца се чу шумоленето на гумите на минаваща кола.
— Кой разговор? — попита бавно Александър, но очите му неспокойно се стрелнаха встрани.
— Бях в кухнята и чух всичко — продължи Гергана тихо, но всяка нейна дума падаше тежко. — Чух как Снежана Богданова поиска да изкарате Николай от стаята му. И чух как ти, Александре, не каза „не“. Попита как да го изкараш. Все едно синът ми е вещ, която може да бъде преместена от едно място на друго.
Снежана Богданова рязко се изправи в креслото. Одеялото се свлече на пода, но тя дори не забеляза.
— Подслушвала си? — гласът ѝ изведнъж се изви пискливо. — Значи така! Стои по вратите и слухти! А аз се чудя откъде момчето се е научило на такава потайност!
— Млъкнете — каза Гергана.
Свекървата се задави от въздух, без да успее да довърши. Такъв тон от снаха си не беше чувала нито веднъж досега.
— Какво? — издиша тя и притисна ръка към гърдите си. — Сашко, чу ли я? Тя ми запушва устата! На моите години!
— Вие прекрачвате границата, Снежана Богданова — Гергана направи крачка напред и спря в средата на стаята. — Намирате се в моя апартамент. Не в апартамента на Александър. Не в общо жилище. В моя личен дом, купен преди брака.
Александър стана от дивана. Беше с цяла глава по-висок от нея, но в този момент я гледаше някак отдолу, сякаш срещу него стоеше непозната жена.
— Гергана, успокой се. Никой никого не гони. Мама просто е изморена, боли я гърбът, трябва ѝ по-широка стая. Помислихме си, че може Николай временно да се премести в малката, докато…
— Докато какво? — прекъсна го тя. — Докато майка ти умре? А ако живее още двайсет години, синът ми през цялото това време ли ще расте с мисълта, че мястото му е в ъгъла? Че е излишен в собствения си дом?
Снежана Богданова театрално ахна и вдигна края на одеялото към очите си.
— Доживях и това! Вече ме погребват жива! Сашко, чуваш ли какво говори тази жена?
Александър стоеше между тях и местеше поглед от майка си към жена си. По челото му избиха ситни капчици пот. Беше свикнал Гергана да е мека, да отстъпва, да търси компромис дори когато я боли. Тази нова Гергана — с пребледняло лице и студен глас — го плашеше.
— Не си справедлива — изцеди той най-накрая. — Аз не го изхвърлям на улицата. Става дума само да разменим стаите. Какво толкова? На Николай каква разлика му е къде ще спи? Той и без това по цял ден е на училище или на тренировки.
— Има разлика — отвърна Гергана. — Разликата е, че той живее тук. А вие гостувате. Гостите не определят правилата в чужд дом.
Тя се приближи до скрина, отвори горното чекмедже и извади тънка пластмасова папка. После я хвърли върху холна масичка, право върху купата с бисквитите. Те се разпиляха по плота.
— Нотариалният акт. Удостоверенията и документите от Имотния регистър. Тук е написано черно на бяло: собственик — Гергана Бережна. Купих този апартамент три години след развода си. Той няма нищо общо с брака ни. Ти, Александре, си регистриран на този адрес, но нямаш никакви права върху жилището. А майка ти дори не е регистрирана тук.
Снежана Богданова захвърли одеялото и се наведе напред.
— С жилището ли ще ни натякваш? — изсъска тя. — На собствения си мъж и на майка му? Аз заради вас продадох двустайния си апартамент! Дадох парите на дъщеря си, за да помогна на внуците! Мислех, че ще ме приемете като човек!
— Вие продадохте жилището си, преди да се нанесете при нас — поправи я спокойно Гергана. — Това беше ваш избор. Никой не ви е молил. Казахте „временно“, а сте тук вече половин година. За тези шест месеца нито веднъж не отворихте обява за наем. Не търсихте квартира. Просто се настанявахте все по-удобно.
— Защото си мислех, че сме семейство! — изписка свекървата. — А семейството живее заедно!
— Семейството не изтласква дете от стаята му — отсече Гергана. — Семейството не кара едно момче да яде само в кухнята, докато другите вечерят на масата. Семейството не му забранява да се смее.
Александър разтри основата на носа си. На слепоочието му пулсираше вена.
— Не знаех, че го преживяваш така.