— Николай, имаш ли представа защо майка ти ми е оставила списък със задачи за целия уикенд? — попита Ралица още щом съпругът ѝ вдигна телефона.
— Какъв списък?
— Сега ще ти пратя снимка. Прочети го.
Тя прекъсна разговора и отново впери поглед в листа, оставен точно по средата на кухненската маса.
Петъчната вечер беше започнала съвсем обикновено. Ралица се прибра от работа към седем, преоблече се, отвори прозореца в кухнята и вече мислеше да поръча вечеря, защото след тежката седмица нямаше никакви сили да готви. Николай беше минал през строителен магазин на път за вкъщи и беше предупредил, че ще се забави.
Отначало Ралица реши, че бележката е списък за покупки, оставен от мъжа ѝ.
Само че почеркът ѝ беше познат.
„За събота да се купят месо, зеленчуци, сирене, зелени подправки и напитки. Обяд за осем души. Да се освободи долният рафт на хладилника. Всичко трябва да е готово до 13:00. В неделя не планирай нищо — ще ходим при Мария да подреждаме багажа след преместването. Най-добре е да започнем сутринта.“
Най-отдолу Таня Сергеева беше подчертала часа и беше добавила удивителен знак.
Ралица прочете бележката веднъж. После още веднъж.
След това взе телефона си и я снима.
Тя не беше канила никакви гости. За преместване на Мария чуваше за пръв път. Освен това неделята ѝ беше заета още отпреди почти две седмици: беше се разбрала с приятелката си Нели да отидат извън града до едно езеро. Планът им беше сутринта да купят храна, да вземат сгъваеми столове и да прекарат деня край водата.
Сега излизаше, че някой е отменил плановете на Ралица вместо нея.
Телефонът избръмча.
Николай беше изпратил кратко съобщение:
„Мама пак измисля нещо. Като се прибера, ще говорим.“
Ралица погледна бележката още веднъж и я прибра в чекмеджето на кухненската маса.
Нямаше намерение да пазарува.
А още по-малко — да готви за осем души.
С Николай бяха женени трета година. Преди сватбата се бяха срещали малко по-малко от година, така че Ралица беше успяла да се запознае и с Таня Сергеева, и с по-малката сестра на съпруга си — Мария.
В началото отношенията с роднините му изглеждаха напълно нормални.
Николай работеше като инженер в производствено предприятие, а Ралица беше администратор в голям медицински център. И двамата излизаха сутрин и се прибираха вечер. Понякога Николай имаше работни съботи, а на Ралица няколко пъти месечно ѝ се падаха късни смени.
Затова у дома не бяха въвеждали строга система за задълженията.
Който се прибереше по-рано, можеше да приготви вечеря. Николай поемаше по-големите покупки, Ралица следеше какво свършва вкъщи. Чистеха най-често заедно в събота сутрин, а след това всеки разполагаше с почивните си дни както намери за добре.
Ако на единия му трябваше помощ, другият се включваше.
Този ред напълно устройваше Ралица.
Проблемите обаче не се появиха между двамата съпрузи.
Те започнаха, когато Таня Сергеева реши, че след сватбата Ралица вече е пълноправна част от всички семейни дела на мъжа си. А щом е така, значи трябва да бъде на разположение не само на Николай, но и на майка му, сестра му, племенника му и от време на време на някакви далечни роднини, които самата Ралица беше виждала броени пъти в живота си.
Отначало това дори не я дразнеше.
— Раличке, днес ще минаваш ли покрай аптеката? — можеше да се обади свекърва ѝ. — Трябва да взема едно лекарство, поръчала съм го.
Ако аптеката наистина беше по пътя ѝ, Ралица вземаше поръчката.
Друг път Таня Сергеева чакаше майстор за пералнята, но внезапно си записа час при лекар.
— Можеш ли да поседиш у нас за час? Той каза, че ще дойде между четири и шест.
Тогава Ралица беше почивен ден и се съгласи.
После свекърва ѝ я помоли да помогне с поръчката на нова прахосмукачка през интернет. Таня Сергеева използваше смартфон, пишеше си в приложения и отлично намираше сайтовете, които ѝ трябваха, но не обичаше да се занимава с характеристики на техника.
Вечерта Ралица отвори няколко варианта, сравни моделите и направи поръчката.
В подобни молби не виждаше нищо особено.
Таня Сергеева също им помагаше понякога. Можеше да приеме доставка, ако двамата бяха на работа, носеше хубави зеленчуци от пазара, а веднъж взе документи за Николай от сервизен център.
Тогава всичко изглеждаше взаимно и съвсем естествено.
Ралица дори се радваше, че не ѝ се е паднала свекърва, която още от първия ден гледа на снаха си като на противник.
Просто не беше забелязала кога молбите престанаха да бъдат молби и се превърнаха в нареждания.
Първо се промени тонът.
Преди Таня Сергеева питаше:
— Ще можеш ли?
После започна да казва:
— Трябва да направиш това.
А след още няколко месеца премина към:
— Аз вече се разбрах.
Веднъж Ралица тъкмо излизаше от работа, когато свекърва ѝ се обади.
— Утре след шест ще минеш да ме вземеш. Трябва да отида до търговския център.
— Утре ли?
— Да. Искам да погледна обувки.
— Таня Сергеева, утре съм на работа до късно.
— Значи ще минеш след работа.
— Ще приключа към осем.
— Магазините работят до десет.
Тогава Ралица все пак отказа.
Свекърва ѝ се обиди и още на следващия ден се оплака на Николай, че жена му била станала много заета и изобщо не се интересувала от майката на съпруга си.
После се включи и Мария.
Тя беше с четири години по-малка от брат си, отглеждаше шестгодишния си син Радослав и често имаше нужда от помощ. Понякога причините бяха напълно основателни: детето се разболяваше, задържаха я на работа, изникваха спешни неща.
В началото Ралица я спасяваше без никакъв проблем.
Но не след дълго и Мария спря да пита предварително.
— Рали, утре ще доведа Радослав в пет и половина. Ще остане у вас до девет.
— Мария, защо у нас?
— Имам работа.
— А Николай ще бъде ли вкъщи?
— Не знам. Ти нали ще си там.
Ралица тогава се съгласи, макар че след работа беше записана при фризьор. Наложи се да премести часа.
След две седмици се случи същото.
После още веднъж.
Най-показателното обаче ставаше по време на семейните събирания.
Таня Сергеева обичаше да събира роднините у дома си. Около масата сядаха всички: Николай, Мария, синът ѝ, понякога лелята на Николай със съпруга си, братовчеди.
След храненето мъжете обикновено се преместваха в стаята, Мария се занимаваше с детето или с телефона си, а Таня Сергеева обявяваше, че е изморена.
И Ралица се оказваше сама в кухнята пред купчина съдове.
Първите пъти не отдаваше особено значение на това.
Веднъж извика Николай:
— Ще ми помогнеш ли?
— Сега, само да догледам.
Той така и не дойде.
Следващия път Ралица нарочно не пипна нищо. Таня Сергеева надникна в кухнята и се учуди:
— А съдовете?
— Какво за тях?
— Трябва да се приберат.
— На масата бяхме седем души.
Свекърва ѝ я изгледа така, сякаш Ралица беше предложила седем души едновременно да мият една и съща чиния.
— Е, ти така или иначе си вече тук.
Точно тогава Ралица за пръв път си помисли, че положението е станало прекалено удобно за всички, освен за нея.
Николай дълго не разбираше защо жена му изобщо обръща внимание на подобни неща.
— Помолили са те да помогнеш — казваше той. — Какво толкова има?
— Вече не ме молят.
— И каква е разликата?
— Огромна. Когато ме питат, мога да се съглася или да откажа. А майка ти направо ми съобщава какво съм длъжна да свърша.
Николай се засмиваше.
— Мама просто така говори. Не го приемай буквално.
— А защо на теб не ти говори така?
— Говори ми.
— Кога за последно?
Той се замисли.
И не можа да си спомни.