Към него се примесваше аромат на нови дрехи, на кафе и парфюми. Хората минаваха забързано с торби в ръце, смееха се, разговаряха оживено. Чужд живот. Лек, безгрижен, сякаш отдавна недостижим за нея. От много, много време.
Невена се качи на третия етаж, взе си капучино и седна до прозореца. Отвън вечерна София трептеше в светлини. Телефонът пак светна. Този път беше съобщение от свекърва ѝ:
„Невенче, Калин ми разказа всичко. Защо се държиш толкова детински? Нали сме семейство. Жанета наистина има нужда от колата, всеки момент ще се роди бебчето…“
Бебчето. Невена имаше две деца, но никой никога не ги беше наричал така нежно. Нейните деца бяха просто нейна грижа. Нейните безсънни нощи, нейните пари за уроци, курсове и всичко останало.
Кафето изстина, без тя да усети. В главата ѝ бавно се подреди странна, болезнена мисъл: седемнайсет години беше живяла „правилно“. Работеше, премълчаваше, помагаше, търпеше. А какво получаваше насреща? Заповед да купи кола на хора, които дори едно искрено „благодаря“ не бяха казали.
— Ох, извинете! — някой закачи чантата ѝ и тя падна на пода.
Невена я вдигна и по навик се усмихна на непознатото момиче.
И внезапно се запита кога за последно се беше усмихвала истински, а не само защото така трябва.
Когато се прибра, вече минаваше десет. Завъртя ключа тихо, но Калин я чу. Седеше в хола. Телевизорът работеше, ала той не го гледаше. Чакаше я.
— Най-после — изправи се той.
Невена веднага разбра: този разговор щеше да бъде по-лош от сутрешния.
— Калин, много съм уморена. Нека поговорим утре…
— Утре? — пристъпи към нея. Лицето му беше зачервено, очите — налети. — Направи ме за смях пред майка ми! Обади ми се разплакана! Каза, че си се държала грубо!
— Днес изобщо не съм говорила с нея — Невена събу обувките си и ги подреди до стената. Ходилата ѝ пулсираха от ходенето.
— Не ме лъжи! Затворила си ѝ телефона! Майка ми е искала да разговаря с теб човешки, а ти…
— Моля те. Стига. И двамата сме изнервени и изморени. Сутринта…
— Не! — юмрукът му се стовари върху облегалката на дивана. — Сега ще говорим! Ще изтеглиш кредит и ще купиш тази кола! Разбра ли?
Невена бавно издиша. Погледна мъжа пред себе си — бащата на децата ѝ, човека, с когото беше прекарала почти двайсет години. И не можа да го познае. Никак.
— Няма да тегля кредит — каза тихо.
— Как така няма? — Калин се наля още повече. — Ти съвсем ли си загуби ума? Чу ли какво ти казах?
— Чух. Но кредит няма да взема. Имаме ипотека, плащам и таксите на Борис в университета. Още един заем няма да понеса.
— Ще го понесеш! — той се приближи толкова, че почти я притисна с ръст. — Ще работиш повече! Ще вземаш допълнителни смени! Майка ми цял живот…
— Майка ти, все майка ти! — Невена повиши глас така рязко, че той за миг замлъкна. — А аз коя съм? Аз не съм ли човек? Работя по шейсет часа седмично! Гърбът ме боли така, че вечер не мога да се изправя! Децата почти не ме виждат, защото непрекъснато изкарвам пари! За какво? За твоята майка, за твоята сестра, за твоите изисквания?
— Млъкни! — изкрещя той. — Не смей да ми говориш така! Ти си ми жена! Длъжна си!
— Длъжна? — Невена усети как вътре в нея нещо окончателно прегаря. Последната нишка, която държеше брака им, се стопи. — Длъжна съм да понасям грубост? Длъжна съм да издържам роднините ти? Длъжна съм да мълча?
— Да! — той я хвана за раменете и я разтърси. — Да, длъжна си! Защото си моя жена! Ние сме семейство!
Невена се отскубна. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ударите кънтяха в слепоочията ѝ.
— Не ме докосвай.
— Иначе какво? — в гласа му се появи нещо ново, открито заплашително. — Какво ще направиш? Невена, писна ми от теб. Казвам ти го за последен път: утре отиваш в банката, теглиш кредита и купуваш колата на майка ми. Ако не — развеждам се с теб.
Думата увисна помежду им тежка и окончателна.
— Какво каза? — Невена едва повярва на ушите си.
— Чу ме — Калин скръсти ръце. — Развод. Жилището е мое, на мое име е. Децата остават при мен. А ти можеш да вървиш където искаш. При скъпата си работа например. Там ще спиш.
— Ти си полудял — прошепна тя.
— Не, ти си полудяла! — отново пристъпи към нея. — Мислиш, че си незаменима? Че няма да се справим без теб?