От говорителя се разля глас — тих, прегракнал от умора и толкова близък, че сълзите сами тръгнаха по лицето ми. Майка ми искаше прошка. Казваше, че най-важното за една жена не е да не пада, а да намери сили да се изправи, когато са я стъпкали в калта.
— Ти се изправи, момичето ми. Винаги съм знаела, че ще успееш.
Плачех открито, без да се срамувам от Павел Василев. Той само извърна глава към прозореца и ми остави това мълчание.
После ми разясни завещанието. Майка ми бе оставила всичко на мен — дялове, банкови сметки, къща в Родопите. Но имаше специално условие: нищо от това не можеше да бъде прехвърлено на съпруг или да се дели при развод. Това беше нейната последна защита за мен. Само че Огнян вече беше завел дело, а адвокатите му можеха да опитат да се доберат до наследството чрез процедура по несъстоятелност, ако аз не успеех да докажа насилието.
— Тогава ще има съд — казах и избърсах лицето си. — И то такъв, който всички ще запомнят.
Минаха три месеца. Сградата на съда ме посрещна с хладния си вестибюл, с приглушени гласове и напрежение, което се усещаше във въздуха. Бях облякла широка рокля, но тя вече не можеше напълно да прикрие корема ми — малък, ала достатъчно видим. Две седмици след онази вечеря, когато Огнян ме хвърли на пода, аз влязох в клиника по репродуктивна медицина. Използвах замразените си яйцеклетки — някога той самият ме беше принудил да ги съхраня, „за всеки случай“, защото се страхуваше, че може изобщо да не успея да родя. Е, този „случай“ беше настъпил. Само че бащата на детето нямаше да бъде той.
Огнян се появи с Албена Христова. Нейният корем също вече личеше — поне пети месец, ако не и повече. А до тях, разбира се, стоеше Галина Цветанова. Гледаше ме така, сякаш искаше да ме изпепели.
Техният адвокат започна с настойчиви твърдения за „имущество, придобито по време на брака“. Свекърва ми даде показания и ме нарече чудовище, опасна жена, заплаха за всички около себе си. Огнян пък се бе вживял в ролята на пострадалия.
После съдията даде думата на мен.
Изправих се бавно. Не треперех. Погледнах право към съдията и подредих всичко, което бях пазила.
Първо — записът от онази вечеря. Старият ми смарт часовник, подарък от Дарина Софийскиа, се беше оказал по-полезен, отколкото някога съм предполагала. Записваше звук ясно. Когато от високоговорителите прозвучаха думите: „Знай си мястото, кучко“, залата потъна в такава тишина, че се чуваше дори шумът от нечие дишане.
Второ — свидетелите. Баба Галя от долния етаж, на която Огнян винаги говореше грубо, потвърди, че многократно е чувала викове, удари и шум от борба. Друг съсед, Борис Данаилов, разказа как една нощ Огнян ме изгонил в стълбището.
Трето — банковите извлечения и завещанието с изричната клауза. Подадох документите на съдията.
— И още нещо — добавих, като сложих ръка върху корема си. — Огнян постоянно повтаряше, че съм безплодна. Оказа се, че просто трябваше да спра да поливам неговата градина със сълзите си. Нося дете. Не негово. Бременна съм в четвъртия месец. Лекарят ми е готов да потвърди, че зачеването е станало две седмици след деня, в който този човек ме хвърли на пода пред свидетели. А наследството на майка ми, според нейната воля, ще остане единствено за моето дете — син или дъщеря. Огнян няма да получи нито лев. Тук няма съвместно придобито имущество, защото той в тази история е никой.
В залата избухна шум. Огнян скочи от мястото си и изкрещя:
— Та на кого си нужна ти? На кого изобщо си била нужна, мръснице?!
Съдията удари с чукчето. Съдебните служители го принудиха да седне. Аз го гледах и не усещах нито страх, нито болка. Само тиха, почти лека радост.
Съдът уважи иска ми за развод и отхвърли финансовите претенции на Огнян. Когато излизах от залата, спрях за миг до тяхната пейка.
— На сина си, Огнян. Аз ще бъда нужна на сина си — казах, а после погледнах към Албена Христова. — Пази си коленете, момиче. В това семейство ще ти трябват още, докато миеш подовете.
Навън ме чакаше Дарина Софийскиа. Прегърна ме силно и двете тръгнахме към колата. Седнах зад волана, запалих двигателя и неочаквано се усмихнах. Извадих телефона си и в бележките написах първото изречение на онова, което по-късно щеше да стане моя книга: „Мъжът ми дръпна стола изпод мен. А всъщност ми отвори врата.“
Беше пролет. Градът се плъзгаше зад прозорците като светъл, нов свят. Погалих корема си и потеглих. Трябваше да стигна навреме за прегледа, а вечерта — да взема Фани Родопскиа от ветеринарната клиника. Животът продължаваше. Моят живот. И в него най-после знаех мястото си.
На самия връх.