— Какъв меден месец? Майка ми има нужда някой да се грижи за нея, а не от твоите плажове! При нея ще отидеш, не на море! — отсече съпругът ѝ.
Елена стоеше пред огледалото в спалнята и приглаждаше яката на блузата си. В ъгъла чакаха два куфара, подредени още от предния ден. На следващата сутрин двамата младоженци трябваше да потеглят към Несебър — към онова дългоочаквано сватбено пътешествие, за което Елена бе мечтала през цялата година на приготовления.
Георги седеше на леглото, забил поглед в телефона. Лицето му беше напрегнато, веждите — събрани. Елена забеляза как той нервно разтрива слепоочията си.
— Какво има? — попита тя и седна до него. — Нещо в работата ли те тревожи?
Той вдигна очи към нея, сякаш я виждаше за пръв път.
— Елена, трябва да отложим пътуването.
Тя бавно обърна глава към него. Думите му сякаш не стигнаха веднага до съзнанието ѝ.
— Как така да го отложим?
— Обади се майка ми. Лекарите казали, че вкъщи ще се възстанови по-добре, отколкото в болницата. Но ѝ трябва постоянна грижа. Възрастна е, а и операцията беше съвсем скоро.
Елена се изправи и отиде до прозореца. Навън ръмеше септемврийски дъжд, листата вече започваха да пожълтяват. Тя затвори очи за миг, опитвайки се да подреди мислите си.
— Георги, платихме това пътуване преди три месеца. Билетите са у нас. Куфарите са готови. Утре сутринта тръгваме.
— Нищо няма да избяга. Ще го преместим за другия месец. Или за зимата. — Той сви рамене така, сякаш говореха за отложено ходене на кино.
Елена се обърна. В погледа му имаше студенина, а решението изглеждаше вече взето.
— Другия месец? А ако тогава на Маргарита Емилова пак ѝ потрябва нещо?
— Не говори така за майка ми! — гласът на Георги стана по-рязък. — Имаме задължения към родителите си.
— Какъв меден месец? Майка ми има нужда от грижи, не от твоите плажове! При нея ще отидеш, не на море! — повтори той.
Лицето на Елена пламна. Тя седна на стола и постави ръце в скута си. Сърцето ѝ биеше лудо, но гласът ѝ остана овладян.
— Задължения? Георги, ние сме женени от три дни. Само от три дни! Медният месец не е каприз, а началото на общия ни живот.
— Майка ми е човекът, който ме е отгледал. Без нея нямаше да ме има нито мен, нито този брак.
Той стана и започна да крачи из стаята. Движенията му бяха резки, неспокойни.
— Трябва да ме разбереш. Маргарита Емилова се нуждае от непрекъснат надзор. Лекарства на всеки три часа, специален хранителен режим, помощ с личната хигиена. Как да оставим болен човек сам?
— А съпругата може ли да бъде оставена? — тихо попита Елена.
Георги спря и я погледна. В очите му проблесна раздразнение.
— Ти не си болна. Млада си, здрава си. Ще издържиш седмица-две без море.
Елена кимна бавно. Всичко се подреди в главата ѝ. Още в първите дни на брака им мъжът ѝ вече бе определил кое стои на първо място.
— Добре. А кой ще се грижи за майка ти? Нали ти ходиш на работа.
— Ами… — Георги замълча, без да довърши мисълта си.