Не попита:
— Как е синът ми?
Не каза:
— Поздрави го от мен.
Не се опита дори да добави:
— Ще помогна на детето по друг начин.
Само това:
— Кажи ѝ да подпише.
Сякаш собственият му син беше ред в някакъв договор, който можеше спокойно да бъде задраскан.
Тогава откъм коридора се чу тихо пристъпване.
Леки боси крачета по балатума.
Борис Любомиров стоеше на прага на кухнята.
Беше с пижамата си на ракети. Косата му стърчеше на всички страни от съня, очите му още бяха замъглени и сънени.
Погледът му се спря върху телефона в ръката на Елена Борисова, откъдето допреди миг се чуваше гласът на баща му.
— Мамо, татко ли се обажда?
Елена се обърна рязко.
И млъкна.
За миг по лицето ѝ премина нещо.
Не беше срам.
По-скоро объркване.
Тя явно не беше очаквала да види детето.
Беше дошла да се изправи срещу „бившата жена“, а не срещу майката.
Оставих чашата на масата, отидох при Борис и клекнах до него.
— Не е татко, миличък. Тази жена дойде да поговорим за нещо. Върни се в стаята си, моля те. След малко ще дойда при теб, става ли?
Той погледна Елена.
После телефона ѝ.
После мен.
Кимна безмълвно и се отдалечи.
След секунди чух шумоленето на завивката и отново тръгналото детско филмче.
Затворих вратата на стаята му и останах за миг неподвижна в коридора.
Подпрях чело на касата.
После поех въздух, издишах бавно и се върнах в кухнята.
Вътре в мен всичко беше стегнато до болка.
Синът ми беше чул как баща му казва, че му е писнало от „тези жени“.
А Борис беше само на седем.
Но вече разбираше достатъчно.
Може би не всяка дума.
Но тона — със сигурност.
Елена Борисова остави телефона върху масата с екрана надолу.
Димитър Огнянов вече беше прекъснал разговора. Вероятно смяташе, че е казал всичко необходимо.
В кухнята се настани тежка тишина.
Чуваше се единствено тиктакането на стенния часовник, равномерното капене на чешмата в мивката и приглушена музика от апартамента над нас.
Стоях до вратата и се питах дали Елена най-после е проумяла, че Димитър няма намерение да ѝ помага.
Или още си въобразяваше, че той „се разкъсва между двете ни“.
След това Елена направи нещо, което изобщо не очаквах.
Смени тона напълно.
— Чуй ме — каза тя меко, почти съчувствено. — Виждам, че ти е трудно. Сама си с дете, трябва да работиш, да се справяш с всичко. Разбирам те. Нека говорим като жени. Защо са ти съдилища, съдебни изпълнители и целият този стрес? Подпиши документа и ще престанем да си пречим взаимно. Може понякога да помагаме — подарък за детето, дрехи, нещо такова. Можем да се разберем човешки, без тези хартии.
Погледнах я.
Само за секунда — наистина за една-единствена секунда — си помислих, че може би има право.
Може би така щеше да бъде по-лесно.
Можех да подпиша листа и да спра да звъня, да спра да пресмятам, да спра да чакам всяко първо число на месеца превод, който така и не идва.
Можех просто да изтрия Димитър от финансовия ни живот, така както вече го бях изтрила от личния.
Може би наистина щеше да бъде по-просто.
Но Елена не успя да се спре навреме.
Имаше нужда да добави още нещо.
— Знаеш ли — каза тя и се наведе през масата към мен, докато парфюмът ѝ стана почти задушаващ, — Димитър може просто да напусне работа. Официално, имам предвид. На документи. После може да започне да получава заплатата си в брой и тогава ти няма да видиш нищо. Нито един лев. Ние ще се оправим. А ти и детето…
Тя не довърши.
Нямаше нужда.
Това вече не беше молба.
Беше заплаха.
Ясна, пряка и съвсем конкретна заплаха, изречена в моята кухня, докато камерата записваше.
Вдигнах очи и я погледнах право в лицето.
Спокойно.
Без гняв.
Без страх.
Прибрах зад ухото си един изплъзнал се кичур коса и казах:
— Току-що заяви, докато разговорът се записва, че партньорът ти е готов да напусне работа фиктивно, за да не плаща издръжка на собственото си дете. Освен това каза, че и двамата сте наясно с това. Благодаря. Ще ми бъде полезно.
Елена замръзна.
Ръката ѝ с тъмночервения маникюр остана неподвижна върху масата.
— Какъв запис?
Кимнах към рафта.
Там стоеше телефонът ми. Екранът му светеше.
Елена обърна глава.
Видя го.
И лицето ѝ пребледня.
Поставих длан върху папката с документите.
После я отворих.
Бавно.
Точно така, както отварям документи на среща с доставчик, който се опитва да завиши цената.
Уверено.
Без излишно бързане.
Всяка страница беше подредена на мястото си.
— Ето — казах и завъртях първия лист към Елена. — Това е регистърът на плащанията. Двадесет и четири месеца. Получените преводи са отбелязани в зелено. Пропуснатите — в червено. Виждаш ли? Тринадесет червени реда. Тринадесет месеца без нито едно плащане.
Елена се втренчи в листа.
Ноктите ѝ вече не почукваха по масата.
Ръцете ѝ лежаха съвсем неподвижно.
— Нататък — продължих и обърнах следващата страница. — Това е изчислението на задължението. Според съдебното решение той трябва да плаща по триста и осем лева месечно — двадесет и пет процента от заплатата си. Тринадесет пропуснати вноски, като от тях са приспаднати два еднократни превода по двеста лева — за рождения ден на Борис Любомиров и за Нова година. Общата сума на дълга е три хиляди шестстотин и четири лева.
Говорех равномерно.
Без натиск в гласа.
Без тържество.
Това бяха само числа.
Факти.
Едно нещо умеех по-добре от всичко друго — да подреждам всяка подробност така, че да бъде ясна.
Елена вдигна очи към мен.
Онази увереност, с която беше прекрачила прага на апартамента ми, вече я нямаше.
В погледа ѝ се беше появило нещо друго.
Смущение.
— Колко? — попита тя тихо. — Той ми каза, че става дума за хиляда и нещо. Най-много две.
— Три хиляди шестстотин и четири лева — повторих. — Можеш сама да провериш сметката. На всеки ред има дата и сума.
Елена взе листа.