На практика — нищо.
Но не го изрекох на глас.
— Подпиши тук — каза Елена Борисова и посочи празната линия с един от дългите си нокти. — След това повече няма да те безпокоим.
Вдигнах очи към нея.
Беше някъде около тридесет и пет. Спокойна, самоуверена, поддържана до последния детайл.
Седеше в моята кухня така, сякаш мястото ѝ беше точно тук. Сякаш имаше право да влиза в дома ми, да оставя пред мен някакви листове и да очаква послушно да направя каквото иска.
Сякаш аз бях тази, която ѝ дължи нещо.
— Защо? — попитах.
Елена Борисова леко се изправи на стола, сякаш само това беше чакала.
— Ще ти обясня защо. Димитър Огнянов и аз възнамеряваме да създадем семейство. Искаме да изтеглим ипотечен кредит, но за първоначалната вноска не ни достигат около осем хиляди лева. Ако ти се откажеш от издръжката, за година и половина ще успеем да съберем тази сума. А в момента той всеки месец е принуден да ти превежда пари и това обърква целия ни план.
Всеки месец.
За миг едва не се изсмях.
За последните две години бяха постъпили единадесет плащания от общо двадесет и четири.
Това ли според нея означаваше „всеки месец“?
Замислих се дали той ѝ е казал, че плаща редовно. Може би я беше излъгал и за размера на сумата.
Но не започнах да я поправям.
Още не.
Скръстих ръце пред гърдите си и я оставих да продължи.
— Ти имаш работа — каза Елена Борисова.
Беше преминала на „ти“ без никакво колебание, сякаш се познавахме от години и си пиехме кафето заедно всяка неделя.
— Справяш се чудесно и сама. Детето има дрехи, обувки, всичко необходимо. За какво ти е тази издръжка? Това е просто формалност.
Формалност.
Около триста и десет лева — формалност.
Може би за нея наистина беше така.
За мен тези пари означаваха курса по роботика, на който Борис Любомиров ходеше всеки вторник.
Означаваха зимното яке, което му купих през ноември.
Означаваха три посещения при зъболекар, защото детските зъби не чакат бащите да намерят удобен момент да си спомнят за задълженията си.
Елена Борисова чакаше отговора ми, като почукваше по масата с безупречно оформените си бордо нокти — дълги, остри, лъскави.
В нейните очи всичко явно беше лесно.
Слагам подписа си, проблемът изчезва, а те продължават живота си без излишни сметки.
— Димитър Огнянов знае ли, че си тук? — попитах аз.
Между нас настъпи пауза.
Беше съвсем кратка, но достатъчна, за да я забележа.
Елена Борисова намести чантата върху коленете си.
— Това е наше общо решение — отвърна.
— Ако решението е общо, нека дойде лично. Нека седне срещу мен и ми каже в очите: „Синът ми не ми е нужен. Не искам да го издържам.“ Тогава вече можем да разговаряме.
Очите ѝ се присвиха.
Такъв отговор явно не влизаше в очакванията ѝ.
Вероятно си беше представяла една притихнала, изморена бивша съпруга, която ще се стресне, ще се почувства виновна и бързо ще подпише листа.
Само че аз не се страхувах.
И нямаше да подпиша.
— Ти не разбираш — каза Елена Борисова, а гласът ѝ вече звучеше по-рязко. — На него му е тежко. Разкъсва се между теб и нас. Той се опитва да започне нов живот, а ти продължаваш да му вземаш пари.
Да му вземам пари.
Прибрах зад ухото си паднал кичур и се обърнах към печката.
Пуснах електрическата кана не защото ми се пиеше чай. Просто имах нужда да правя нещо с ръцете си. Трябваше да се обърна с гръб към нея, за да не види лицето ми в този момент.
Каната първо забръмча тихо, после водата завря.
Налях в чашата, пуснах пакетче ментов чай и зачаках цветът да се разтвори във водата.
Зеленикавата пара се вдигаше към тавана и се смесваше с тежкия аромат на парфюма ѝ.
Чаят излезе горчив, защото забравих да сложа захар.
Пиех го права до прозореца и усещах погледа на Елена Борисова, вперен в гърба ми.
— Аз не му вземам пари — казах, без да се обръщам. — Получавам сума, определена от съда. Нито повече, нито по-малко.
— Съд, съд — изсумтя тя. — При жени като теб всичко трябва да минава през съд. Нормалните хора се разбират помежду си.
Върнах се и седнах срещу нея.
Между нас остана чашата, от която още се вдигаше пара.
— Опитвах се да се разбера — отговорих спокойно. — Два пъти само тази година. Първия път му изпратих подробна справка — колко дължи и за кои месеци. Той я прочете и не отговори. Втория път му предложих график за погасяване на задължението — по двеста лева месечно върху текущата издръжка. Съгласи се. На следващия месец не преведе нито лев.
Елена Борисова замълча.
После нервно дръпна ципа на чантата си.
— Добре — каза накрая. — Щом не искаш да чуеш разумни доводи, ще му се обадя. Сега. Пред теб. Нека той сам ти го каже.
Извади телефона си и намери номера му.
Аз я наблюдавах, без да произнеса нищо.
След секунда погледът ми неволно отскочи към рафта.
Моят телефон все още стоеше изправен, както го бях оставила. Малката червена светлинка на записа едва се забелязваше.
Елена Борисова набра номера и включи високоговорителя.
Чу се първият сигнал.
После вторият.
Димитър Огнянов вдигна на третия.
— Елена, какво има?
Гласът му изпълни кухнята — раздразнен, нетърпелив, сякаш го бяха прекъснали насред нещо много по-важно.
Не го бях чувала повече от половин година.
Последният път му се обадих, за да му напомня за рождения ден на Борис Любомиров.
Той каза само: „Добре.“
И после не се обади повече.
— При бившата ти жена съм — произнесе Елена Борисова високо, сякаш нарочно искаше всяка дума да звучи отчетливо. — Отказва да подпише. Говори с нея.
От другата страна настъпи мълчание.
Във фона се долавяше тихо боботене на телевизор.
— Елена, казах ти да го уредиш сама. Писна ми от тези женски разправии.
Женски разправии.
Неговият син.
Неговата издръжка.
Неговият дълг.
А за него всичко това беше просто женска разправия.
Стоях до прозореца, стиснала чашата с две ръце, и мълчах.
Чаят вече беше изстинал, но не го оставях на плота.
Имах нужда да се държа за нещо.
— Димитър, тя не разбира — каза Елена Борисова и гласът ѝ се повиши. — Обясни ѝ нормално. Кажи ѝ, че сте се разбрали.
— Слушай, кажи ѝ да подпише — отвърна той уморено и грубо. — Омръзна ми цялата тази драма. Иска пари — да ходи да работи. Писна ми.
Той не произнесе нито дума за Борис Любомиров.
Нито една.