Десислава Емилова прибираше остатъците от храната в пластмасови кутии.
Гергана Каменара взе ключовете си, преметна чантата през рамо и почти безшумно излезе от апартамента. Слезе един етаж по-надолу и натисна звънеца на съседката Радка Александрова.
Възрастната жена отвори с видимо учудване. Не бяха близки — засичаха се от време на време на стълбището, разменяха по някоя дума и толкова.
— Гергана? Какво има, мила?
— Госпожо Александрова, може ли да остана при вас за половин час? Само да поседя малко. Без да говоря, ако може.
— Разбира се, влизай. Имам прясно кафе.
Малката ѝ кухня беше топла и уютна. Миришеше на домашни мекици, а тишината сякаш прегръщаше човека още от прага. Радка Александрова наля кафе в две чаши, остави едната пред Гергана и седна срещу нея.
— Кажи сега какво ти тежи на сърцето.
И Гергана разказа. За пръв път от много време изрече на глас всичко, което беше трупала в себе си. Разказа за този ден, за виковете на Радослав пред майка му, за унижението, за умората да носи всичко сама — подготовка, дом, гости, спокойствие, чужди очаквания. Радка Александрова не я прекъсваше. Само слушаше внимателно и от време на време кимаше с онова тихо разбиране, което понякога струва повече от съвет.
Когато Гергана най-сетне замълча, съседката въздъхна леко.
— Знаеш ли, момичето ми, и моят мъж беше същият. Аз можех всичко, оправях всичко, а той и една супа не умееше да си стопли. Четирийсет години живяхме така. Едва на старини се научи сам да се грижи за себе си.
— И как издържахте? — попита Гергана тихо.
— Не съм издържала. Просто един ден спрях. Казах му: или се научаваш да бъдеш съпруг, или си живееш сам. Беше вече на шейсет, представяш ли си? А за половин година се промени. Оказа се, че проблемът не е бил само в него. Аз самата бях позволила да не ме ценят.
Гергана се прибра късно вечерта, малко преди единайсет. В апартамента светеше само лампата в спалнята. Радослав Калинов седеше на леглото с телефона в ръка, но щом чу ключа в ключалката, веднага излезе в коридора.
— Гери, къде беше? Притесних се…
— При съседката.
— Мама си тръгна. Попита къде си. Казах ѝ, че си излязла да подишаш въздух.
Гергана само кимна. Влезе в банята, изми лицето си, после си изми зъбите. Радослав остана на прага и я наблюдаваше, сякаш не знаеше как да започне.
— Сърдиш ли ми се?
— Не, Радослав. Не се сърдя.
— А защо мълчиш тогава?
— Защото мисля.
Тя взе пижамата си и се отправи към втората спалня. Радослав я проследи с поглед.
— Отделно ли ще спиш?
— Да. Тази вечер — да.
Легна на дивана в стаята, която някога беше на баба ѝ. Не плака. Не изпадна в истерия. Не се остави и на обидата да я разкъса. Просто лежеше в тъмното и мислеше колко години е прекарала в опити да бъде удобна. Да предвижда всичко, да поправя всичко, да успява навреме, да замълчава, когато ѝ тежи. А накрая, в най-напрегнатия момент, да получава викове и обвинения.
На сутринта стана по-рано от обикновено и се приготви за работа. Радослав направи кафе, включи телевизора по навик и измърмори:
— Трябва да се поразчисти след вчера. Доста съдове са се натрупали.
Не я помоли направо да помогне, но и сам не посегна към нищо. Държеше се така, сякаш случилото се не беше кой знае какво. Една обикновена семейна свада, която с времето щеше сама да се стопи.
Гергана спокойно взе чашата му, изми я и я върна на мястото ѝ. После излезе в коридора, където той връзваше маратонките си, готов да тръгва.
— Радослав, довечера ще говорим. Сериозно.
— За какво?
— За всичко. Не утре. Не някой ден. Днес.
Той я погледна объркано, сякаш не можеше да разбере откъде се беше появила тази твърдост в гласа ѝ.
— Добре — кимна несигурно. — Ще говорим.
Вечерта Гергана се прибра от работа в седем. Радослав вече беше вкъщи и седеше в кухнята с таблет пред себе си. На масата имаше неизмита чиния от обяда, а в мивката още стояха съдовете от предната вечер.
— Седни — каза Гергана, докато вадеше две чаши и слагаше вода за чай.
Радослав остави таблета настрани и зае място срещу нея. Очакваше тя да започне.
— Вчера ми крещя пред майка си — каза тя спокойно. — Обвини ме, че съм те оставила в труден момент. Така ли беше?
— Ами… просто се изнервих. Не се справях с готвенето.
— Не питам това. Питам дали смяташ, че аз бях виновна.
Той се размърда неудобно на стола.
— Не точно виновна… Но можеше да кажеш, че ще се забавиш толкова.
— Бях навън час и половина. В деня, в който по твои думи аз трябваше да си почивам, а ти да организираш всичко сам.
— Да, но…
— Но какво, Радослав? Трябваше да стоя наблизо и да чакам кога ще ме извикаш? Като прислужница?
— Не като прислужница! Като жена!
Гергана отпи от чая си и го погледна право в очите.
— А ти като съпруг къде си? Когато сама подготвям празнични вечери, ти какво правиш? Когато чистя целия апартамент преди гости, ти къде участваш?
— Помагам…
— Подаваш чинии, когато те помоля. Това не е помощ, Радослав. Това е присъствие около процеса.
— Но аз не мога да готвя…
— А пробвал ли си да се научиш? Или мислиш, че аз съм се родила с тази способност?
Радослав замълча. Завъртя чашата между дланите си и сведе поглед.
— Гери, разбирам, че вчера прекалих. Извинявай. Но нали някак се справяме…
— Кои сме „ние“? Аз се справям, Радослав. Ти живееш в дом, в който всичко сякаш става от само себе си. Храната се появява, дрехите се перат, подът се чисти, гостите се посрещат. А щом нещо се обърка — виновна съм аз.
— Не мисля така…
— Мислиш. Ако не беше така, нямаше вчера да ми крещиш, че се мотая някъде, докато ти, видиш ли, тичаш като глупак със салатите.
Гергана остави чашата си, изправи се от стола и пристъпи към прозореца.