Трето: събираше документи. Касови бележки за тръбите, дограмата, пералнята, тапетите. Пазеше договора с майстора, който беше сменял прозорците. Прибираше и квитанциите за сметките, платени от нея в месеците, когато Георги „забравяше“. Всичко стоеше в същата кутия, скрита върху антрето.
Теодора не се стягаше за война. Просто се подготвяше за деня, в който някой можеше да ѝ каже: „Тръгвай си“ — и тя да има къде да отиде.
През това време Ванеса употреби думата „натрапница“ още четири пъти. Теодора броеше.
Веднъж — пред съседка на Снежана Орлова.
Втори път — пред учителката в детската градина, когато беше дошла да вземе Цветелина вместо майка ѝ.
Трети път — по телефона, уж неволно, но достатъчно високо, за да я чуе Теодора.
И четвърти път — пред самата Цветелина. Детето беше на две години и половина. Ванеса клекна пред нея, усмихна се и каза:
— Каква хубавица си ни ти. Слава богу, не си се метнала на майка си.
Цветелина не разбра нищо. Но Теодора разбра напълно.
Промяната настъпи през март, когато момиченцето вече беше на три.
Снежана Орлова съобщи, че е решила да продаде апартамента на улица „Ленинградска“. Бяха ѝ предложили добра сума — шейсет и четири хиляди лева. Смяташе да се премести за постоянно във вилата, да я изолира, да я пригоди за зимата и да живее там целогодишно.
— На теб и Георги ще ви се наложи да си намерите нещо свое — каза тя на вечеря. Не прозвуча злобно. Каза го като нещо окончателно и очевидно.
Георги пребледня.
— Мамо, ние живеем тук. Градината на Цвети е отсреща.
— Знам. Но жилището е мое, Георги. Трийсет години съм го изплащала.
Теодора не каза нищо. Вътре в нея беше необичайно спокойно и ясно.
На следващия ден се обади на адвокат. Не за да започва дело, а само за съвет. Попита дали има право да търси обезщетение за направен ремонт, ако апартаментът не е неин, но парите са вложени от нея. Адвокатът обясни, че при налични касови бележки, договори и доказателства за плащане може да се опита претенция по съдебен ред като неоснователно обогатяване. Без гаранция, но с някакъв шанс.
Теодора благодари и затвори.
Нямаше намерение да съди Снежана Орлова. Само че вече знаеше: кутията с документите не беше просто нейна странна предпазливост.
Ванеса научи за продажбата преди Теодора. И реагира точно по своя си начин.
Обади се на Георги и му каза:
— Майка продава апартамента. Парите ще ги раздели между нас. Само гледай твоята да не се намъкне с някакви претенции. Тя в това жилище не е вложила и стотинка.
Георги сам ѝ преразказа разговора. Вероятно очакваше, че Теодора пак ще замълчи. Както обикновено.
— Нито стотинка? — попита тя.
— Ами… Ванеса така смята.
— А ти?
Той се поколеба.
— Аз смятам, че сме семейство и ще се разберем.
Теодора само кимна. Същата вечер обаче свали кутията от антрето. Подреди бележките една по една и пресметна всичко. За три години вложенията излизаха осем хиляди петстотин и шейсет лева: тръби, дограма, пералня, тапети, дребни ремонти в банята, нов смесител, нова брава на входната врата.
Снима всяка бележка поотделно и качи снимките в облачно хранилище.
След две седмици Снежана Орлова намери купувач. Сделката беше насрочена за април. Теодора и Георги трябваше да се отпишат от адреса.
Теодора отиде сама в общинския център за административно обслужване. Подаде заявление за промяна на адресната си регистрация. Оформи и Цветелина към себе си. Намери едностаен апартамент на улица „Южна“ за триста и шейсет лева месечно. Плати първия и последния наем. После за два дни пренесе вещите, докато Георги беше на работа.
Когато се прибра, той завари почти празен апартамент.
Позвъни ѝ веднага.
— Теодора, къде си?
— На „Южна“. С Цветелина се преместихме.
